Синът на Ной

Отец Понс не се беше задъхал, но почти не говореше и се задоволяваше с: „Как е?“, „Държиш ли се?“, „Не се ли измори, Жозеф?“ И все пак имах чувството, че колкото по-натам отивахме, толкова по-близки си ставахме, вероятно защото ръцете ми обгръщаха кръста му, главата ми бе отпусната на гърба му и усещах как през грубия плат топлината на това тънко тяло полека ме завладява. Най-сетне една табела обяви Шамле, селото на отец Понс, и той спря. Колелото изскърца и аз се търколих в канавката.

— Браво, Жозеф, добре повъртя педалите! Трийсет и пет километра! Като за начало е направо забележително.

Станах, без да посмея да противореча на отец Понс. Всъщност, за мой срам, по време на пътуването не бях въртял педалите, а бях оставил краката ми да висят в празното. Да не би да е имало педали, които не съм забелязал?

Той остави колелото преди да съм успял да проверя и ме хвана за ръка. Цепихме направо през полето до първата къща в покрайнините на Шамле, ниска и тантуреста постройка. Там той ми направи знак да мълча, избегна главния вход и почука на вратата на мазето.

Показа се една фигура.

— Бързо влизайте.

Мадмоазел Марсел, аптекарката, бързо затвори вратата и ни накара да слезем по няколко стъпала, които водеха към мазата й, осветена от скъперническа маслена лампа.

Мадмоазел Марсел предизвикваше страх у децата и когато се наведе към мен, ефектът беше обичайният: почти извиках от отвращение. Дали беше от полуздрача? Или от осветлението отдолу? Мадмоазел Марсел приличаше на всичко, само не и на жена, човек би рекъл, че е картоф върху птиче тяло. Лицето й с месести, зле оформени черти, набръчкани клепачи, с тъмна и неравна, повяхнала и грапава кожа, приличаше на грудка, която някой селянин току-що е отчекнал: един удар с лопатата бе цепнал тънки уста и две малки брадавици — очите; няколко редки косъма, бели в корените и рижи по краищата, показваха, че през пролетта евентуално ще има и други. Кацнала върху тънки крака и приведена напред, с торс, съставен изцяло от корем като на шкембеста червеношийка, дундеста от шията до корема, с ръце на хълбоците и изтеглени назад в положение за полет, тя ме погледна, преди да ме клъвне.

— Евреин, естествено, нали? — попита тя.

— Да — рече отец Понс.

— Как се казваш?

— Жозеф.

— Добре. Няма нужда да сменяме името, то е толкова еврейско, колкото и християнско. Ами родителите ти?

— Мама Леа. Татко Микаел.

— Питам те за фамилията им.

— Бернщайн.

— Ох, истинска катастрофа! Бернщайн… Ще казваме Бертен. — Ще ти направя документи на името на Жозеф Бертен. Ела, ела насам за снимка.

В ъгъла на стаята ме чакаше табуретка, поставена пред декор, представляващ синьо небе над някаква гора.

Отец Понс ме вчеса, оправи ми дрехите и ме помоли да гледам в апарата — обемиста дървена кутия с хармоника върху статив, висок почти човешки бой.

В този миг стаята бе прорязана от светкавица, тъй бърза и объркваща, че ми се стори сън.

Докато потърквах очи, Мадмоазел Марсел пъхна друга плака в хармониката и отново се получи същият светлинен феномен.

— Още! — поисках.

— Не, две стигат. Ще ги проявя тази нощ. Надявам се, че нямаш въшки, нали? Така или иначе — сложи си от този лосион. Нали нямаш краста? Във всеки случай ще те изтъркам с четка и сяра. Какво друго? Господин Понс, ще ви го върна след няколко дни, става ли?

— Устройва ме.

Мен обаче изобщо не ме устройваше и мисълта да остана сам с нея ме хвърляше в ужас. Не смеех да го кажа, затова запитах:

— Ти защо казваш „господине“? Казва се „отче“.

— Казвам каквото си искам. Господин Понс прекрасно знае, че мразя кюретата, че ги дъвча откак съм се родила и че се отвращавам от нафората. Аз съм фармацевт. Първата жена фармацевт в Белгия! Първата взела диплома! Учила съм и познавам науката. Тъй че „отче“… на някой друг! Пък и господин Понс не ми се сърди.

— Не — рече отецът, — знам, че сте добър човек.

Тя започна да мърмори, сякаш думата „добра“ прекалено намирисваше на църква.

— Не съм добра, а справедлива. Не обичам кюретата, не обичам евреите, не обичам германците, но не понасям да нападат деца.

— Знам, че обичате децата.

— Не, и децата не обичам. Но те все пак са човешки същества.

— В такъв случай значи обичате човечеството!

— Ох, господин Понс, престанете да твърдите, че обичам нещо! Това са точно приказки на кюре. Не обичам нищо и никого. По професия съм фармацевт — това означава да помагам на хората да останат живи. Върша си работата, това е всичко. Хайде, пайдос, изчезвайте оттук! Ще ви върна хлапето в добро състояние, обгрижено, чистичко и с документи, които да му осигурят мир и спокойствие, по дяволите!

Тя се врътна, за да избегне спора. Отец Понс се наведе към мен и усмихнато ми пошепна:

— „Подяволите“ й е станало прозвище в селото. Тя ругае повече от баща си, който беше полковник.

Подяволите ми донесе храна, оправи ми едно легло и с нетърпящ възражение глас ми нареди добре да си почина. Докато заспивах нея вечер, не можах да потисна известно възхищение към жена, която толкова естествено казва „по дяволите“.