Синът на Ной

— И ние. Той е свещеник. Казваме „отче“, когато се обръщаме към него. Полицаите също. Немските войници също. Всички. Дори онези, които не вярват.

— Които не вярват, че им е баща ли?

— Дори онези, които не вярват в Господ.

Много бях впечатлен да се докосна до някой, който беше „отец“ на всички, или поне минаваше за такъв.

— Отец Понс — попитах — има ли нещо общо с пемзата за пети1?

Помислих си за мекия и лек камък, който от няколко дни графинята ми носеше във ваната, за да си търкам краката и да махам втвърдените мъртви кожички. Беше във формата на мишка и ме очароваше със способността си да изтърква — човек не очаква точно това от един камък, — както и да си променя цвета, щом се намокри — от сивкавобяло до антрацитночерно. Семейство Сюли избухнаха в смях.

— Не виждам на какво се смеете — казах обиден. — Може пък той да я е изнамерил… или изобретил… пемзата. В крайна сметка, все някой го е направил!

Семейство Сюли спряха да се смеят и поклатиха глава.

— Прав си, Жозеф, би могло да е той. Но въпреки това той няма нищо общо с пемзата.

И все пак, когато той звънна, а после влезе в голямата къща на Сюли, веднага се сетих, че става дума за него.

Мъжът, висок и тънък, сякаш бе съставен от две отделни, несвързани една с друга части: главата — и останалата част. Тялото му изглеждаше нематериално, тъкан без релеф, черно расо, тъй плоско, сякаш виси на закачалка, а под него се подаваха блестящи ботинки, които май не се държаха на никакви глезени. За сметка на това главата се открояваше розова, месеста, жива, нова и невинна, като извадено от ваната бебе. Човек имаше желание да я целуне и да я вземе в дланите си.

— Добър ден, отче — рече графът. — Това е Жозеф.

Гледах го и се опитвах да разбера защо лицето му не само не ме изненадваше, ами сякаш беше потвърждение за нещо. Потвърждение за какво? Черните му очи ме гледаха приветливо иззад кръговете на леките му очила.

Изведнъж ми се проясни.

— Вие нямате коса! — възкликнах.

Той се усмихна — и в този миг го заобичах.

— Загубих много от нея. Малкото, което все още расте, го бръсна.

— Защо?

— За да не губя време да се реша.

Прихнах. Значи той сам не успяваше да схване защо е плешив? Ама че смехория…

Семейство Сюли ме гледаха въпросително. И те ли? Дали да им кажа? А пък то си беше очевидно: отец Понс имаше череп, гладък като чакълче, защото трябваше да прилича на името си: Пемза!

От упоритото им учудване обаче усетих, че трябва да си мълча. Пък дори да изглеждам като глупак…

— Можеш ли да караш колело, Жозеф?

— Не.

Не смеех да си призная причината за този недъг — от началото на войната моите предпазливи родители ми забраняваха да играя на улицата. Тъй че по отношение на игрите бях далеч назад в сравнение с хлапетата на моята възраст.

— Значи ще те науча — поде отецът. — Ще се стремиш да се крепиш зад мен. Дръж се.

В двора на къщата се опитах да спечеля гордостта на семейство Сюли, но ми трябваха няколко опита, за да успея да се закрепя на багажника.

— Я сега да опитаме на улицата.

Щом успях и там, графът и графинята се приближиха. Целунаха ме бързо.

— До скоро, Жозеф. Ще идваме да те виждаме. Внимавайте с Големия Жак, отче.

Едва бях успял да разбера, че се прощаваме — и ние с отеца вече летяхме из улиците на Брюксел. Поради факта, че вниманието ми беше концентрирано да пазя равновесие, не можах да се предам на скръбта.

Под ситния дъждец, който превръщаше настилката в мазно огледало, ние бързо напредвахме като се подрусвахме и залитахме върху няколкото сантиметра гума.

— Ако срещнем Големия Жак, трябва да се наведеш към мен и да си говорим сякаш се познаваме открай време.

— Кой е Големия Жак, отче?

— Един евреин-предател, който се движи в кола на Гестапо. Той посочва на нацистите евреите, които разпознае, за да могат те да ги арестуват.

А аз тъкмо бях зърнал една черна кола, която бавно ни следваше. Хвърлих един поглед през рамо и забелязах през предното стъкло между мъже в тъмни шлифери едно белезникаво, прозрачно лице, което бързешком оглеждаше с изпъкналите си очи тротоарите на булевард „Луиз“.

— Големия Жак, отче!

— Бързо, разкажи ми нещо. Нали знаеш вицове, Жозеф?

Не затърсих най-добрите, ами започнах да изреждам целия си запас от майтапи. Никога не си бях представял, че толкова ще развеселят отец Понс, който се смееше с цяло гърло. Опиянен от успеха си, аз също започнах да се кикотя, и когато колата мина покрай нас, вече бях прекалено замаян от успеха си, за да й обърна внимание.

Големия Жак се втренчи в нас със зъл поглед и потупа меките си бузи с малка бяла носна кърпа, а след това, отвратен от радостта ни от живота, направи знак на шофьора да ускори.

Малко след това отец Понс се напъха в една странична уличка и колата изчезна от погледа ни. Исках да продължа кариерата си на комик, но отец Понс възкликна:

— Ама моля ти се, Жозеф, престани. Толкова ме разсмиваш, че не смогвам да въртя педалите.

— Жалко. Няма да научите историята на тримата равини, които пробвали един мотор.

На мръкване още продължавахме да караме. Отдавна бяхме излезли от града и прекосявахме полето, в което дърветата вече чернееха.