Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

С моята грамотност аз имах значително предимство пред много от по-възрастните ми другари. По мое мнение вече бях достатъчно зрял за постъпване в Дома на живота, но ръкополагането ми се бавеше. Не смеех да попитам за причините, защото въпросът ми можеше да се изтълкува като непокорство спрямо Амон. Пилеех си времето в преписване на текстове за смъртта, които се продаваха в преддверията. Вътрешно се бунтувах и ме обземаше униние. Много мои по-бездарни другари вече се учеха в Дома на живота. Но може би чрез вещите напътствия на баща ми аз получавах по-добро начално образование, отколкото те. Впоследствие разбрах, че жреците на Амон бяха по-умни от мен. Те ме наблюдаваха, предусещаха упорството и съмненията ми и ме поставяха на изпитание.

Унинието ми растеше, спях неспокойно и вечер често се усамотявах на брега на Нил да гледам залеза на слънцето и изгряващите звезди. Смехът на момичетата по улиците ме дразнеше. Копнеех по нещо непознато, отровният мед на приказките и стиховете бе проникнал в съзнанието ми, размекваше сърцето ми и надигаше сълзи в очите ми, когато бивах сам. Понякога баща ми ме поглеждаше, подсмихвайки се, а Кипа още по-усърдно ми разказваше истории за неверни жени, които канели хубави младежи да се забавляват с тях, докато мъжете им били на път.

Най-сетне ми съобщиха, че е мой ред да бдя в храма. Налагаше се да прекарам една седмица във вътрешността му и да не напускам очертанията му. Трябваше да се пречистя и да постя. Баща ми побърза да отреже момчешките ми къдрици и покани съседите ни да отпразнуваме деня на моето възмъжаване. От този момент нататък на мен щяха да гледат като на пълнолетен, защото имах готовност да бъда ръкоположен за жрец. Колкото и незначителен да беше сам по себе си този акт, той все пак ме издигаше над съседите и връстниците ми.

Кипа се беше потрудила, ала медените й сладкиши не ми бяха вкусни, нито пък веселбата и грубите шеги на съседите ме забавляваха. Вечерта, след като те се разотидоха, настроението ми се пренесе върху Сенмут и Кипа. Той заразказва историята на моето раждане, Кипа му помагаше да си я припомни, а аз разглеждах провесената над леглото им тръстикова лодка. Почернелите начупени стъбла събудиха болка в сърцето ми. Нямах истински баща и майка на този свят. Бях самотник под звездите в големия град. Може би бях просто жалък чужденец в страната Кеми. Може би произходът ми беше забулен в позорна тайна.

С наранено сърце облякох церемониалните дрехи, приготвени от Кипа с грижа и любов, и поех към храма.

2

Бяхме двадесет и пет юноши и младежи, на които предстоеше да бъдат ръкоположени. Изкъпахме се в езерото на храма, обръснаха косите ни и ние надянахме груби дрехи. Жрецът, комуто се падна да ни ръкоположи, не беше дребнав. По древен обичай той можеше да ни наложи различни унизителни ритуали, но сред нас имаше синове на сановници и няколко прависти — зрели мъже, които вече бяха положили изпит по специалността си и сега встъпваха в служба на Амон, за да подсигурят кариерата си. Бяха надонесли храна, напиха жреца с вино и през нощта някои от тях избягаха в увеселителните заведения. Аз бдях с наранено сърце и в главата ми кръжаха нерадостни мисли. Задоволих се с къшей хляб и паница вода, както повеляваше обичаят, и ту с надежда, ту с мрачни съмнения зачаках какво ще се случи.

Бях толкова млад и ужасно много ми се искаше да вярвам. Казваха, че Амон се явявал и разговарял с всеки кандидат за ръкополагане, и за мен щеше да бъде невероятно облекчение, ако можех да се освободя от самия себе си и да доловя смисъла на всяко нещо. Но пред лекаря дори фараонът застава гол. Покрай баща си още от малък бях опознал болестите и смъртта, погледът ми се бе изострил и аз виждах повече, отколкото връстниците ми. От баща си знаех, че за лекаря не бива да има нищо прекалено свято и че той може да се прекланя единствено пред смъртта. Затуй се съмнявах и всичко видяно през трите години в храма само подхранваше съмненията ми.

И все пак, мислех си аз, може би зад завесата, в полумрака на светилището, има нещо, което не познавам. Може би Амон щеше да ми се яви и да внесе покой в сърцето ми.

Такива мисли ме занимаваха, докато бродех по достъпния за всекиго коридор на храма. Разглеждах разноцветните изображения и четях свещените надписи, които разказваха какви безценни дарове фараоните бяха поднасяли на Амон като негов дял от военната плячка. Изведнъж насреща ми се зададе красива жена, през чиито ефирни ленени дрехи прозираха гърдите и бедрата й. Беше стройна и напета, а устните, бузите и веждите й бяха оцветени. Тя ме погледна с любопитство и без никакво стеснение.

— Как се казваш, хубави момко? — запита тя и зелените й очи се спряха върху сивата ми наметка, която показваше, че се готвех за ръкополагане.

— Синухе — отвърнах аз смутено, като не смеех да срещна погледа й. А беше толкова красива и капките масло по челото й така чудно ухаеха, че се надявах да ме помоли да я разведа из храма. Това често се случваше на учениците.