Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Поздравих го почтително с отпуснати пред коленете ръце и му казах, че все още е в пристанищния квартал, в къщата на бедняшкия лекар Сенмут. Това го успокои и в името на Амон той ме помоли за бира. Припомних му, че остатъка в делвата бе излял върху себе си, което личеше и от дрехите му. После стана, стегна се, сбърчи важно вежди и излезе. Полях му да си измие ръцете, след което, пъшкайки, се наведе и помоли да облея и бръснатата му глава. Тутмос, който също се беше събудил, му донесе кана с кефир и солена риба. Като закуси, настроението му се възвърна. Той се завтече към хъркащия под сикомората слуга и го заудря с пръчката си, докато се разсъни и скочи на крака. Дрехите му бяха изпоцапани от тревата, а лицето му — омазано с пръст.

— Жалка свиньо — извика Птахор и го шибна още веднъж с пръчката, — така ли се грижиш за господаря си като факлоносец? Къде ми е паланкинът? Къде са чистите ми дрехи? Къде са лековитите плодове? Да се махаш от очите ми, жалък крадец и свиня!

— Аз съм свиня и крадец на господаря си — повтори слугата раболепно. — Какво ще заповядаш, господарю?

Птахор даде разпорежданията си и слугата тръгна да търси паланкина. Царският трепанатор се настани удобно под сикомората, облегна се на дънера й, издекламира едно стихотворение, в което се говореше за зората, за цветето лотос и за някаква къпеща се в реката княгиня, а след туй заразказва истории, в които момчетата се заслушват прехласнато. Кипа също се събуди, стъкна огъня и хлътна в спалнята при баща ми. Гласът и кънтеше чак на двора, а когато баща ми, преоблечен с чисти дрехи, най-сетне излезе, видът му беше доста опечален.

— Хубаво момче имаш — рече Птахор. — Осанката му е като на принц, а очите му са кротки като очите на газела.

Макар да бях още дете, разбирах, че го казва само и само да забравим как се е държал предишната вечер.

— Какво умее синът ти? — продължи той. — Дали и духовният му взор е така открит, както очите на лицето му?

С Тутмос донесохме плочите си за писане. Загледан разсеяно във върха на сикомората, царският трепанатор ми продиктува кратко стихотворение, което още помня:

Радвай се на свойта младост —
пепел ляга в гърлото на старини
и не може в гробна тягост мумията да се весели.

Постарах се да го напиша първо с обикновен шрифт. След туй го предадох с изображения и накрая изписах думите „пепел“, „старини“, „гробен“ и „мумия“ по всички възможни начини със сричково и буквено писмо. Показах му плочата си и той не намери нито една грешка. Знаех, че баща ми изпитваше гордост.

— Ами другото момче? — запита Птахор и протегна ръка към плочата на Тутмос.

Тутмос беше седнал встрани и рисуваше. Той се поколеба, преди да покаже плочата си, но очите му се смееха. Наведохме се и видяхме, че е нарисувал как Птахор слага яката си на врата на баща ми и как излива бирата върху себе си. На трета рисунка двамата с баща ми пееха прегърнати и тя беше толкова хубава, че веднага можеше да се отгатне какви песни пееха. Досмеша ме, но се въздържах, за да не разсърдя Птахор. Тутмос ни най-малко не искаше да му се подмазва и на рисунката го беше изобразил такъв, какъвто бе в действителност — дребен, кривокрак, с бръсната глава и провиснал корем.

Птахор дълго мълча, като поглеждаше строго ту към рисунката, ту към Тутмос. Тутмос се поуплаши и се надигна, готов да побегне. Накрая Птахор го попита:

— Какво искаш за рисунката? Купувам я.

Тутмос пламна и отговори:

— Плочата ми не е за продан, но на приятел мога да я подаря.

— Браво! — засмя се Птахор. — Нека бъдем тогава приятели и плочата е моя.

Погледна я още веднъж внимателно, засмя се и я строши на парчета о камъка. Всички се стъписахме, а Тутмос се смири и помоли за извинение, ако го е обидил.

— Нима трябва да се сърдя на водата, когато се оглеждам в нея? — запита Птахор спокойно. — Но ръката и окото на художника са по-съвършени от водата. Затуй сега знам как съм изглеждал снощи и не ми се ще някой да ме види такъв. Плочата строших, обаче признавам, че си художник.

Тутмос подскочи от радост, а Птахор се извърна към баща ми и сочейки към мене, тържествено изрече прастария лекарски обет:

— Ще се заема с лечението му. — Посочвайки към Тутмос, той каза: — Ще направя каквото мога.

Така те отново се върнаха към професионалния си лекарски език и се засмяха доволни. Баща ми сложи ръка върху главата ми и ме запита:

— Синухе, сине мой, искаш ли да станеш лекар като баща си? Очите ми се наляха със сълзи, гърлото ми се стегна и не можах да проговоря, но кимнах утвърдително. Огледах се — дворът ми беше скъп, сикомората ми беше скъпа, каменният басейн също ми беше скъп.

— Сине мой — каза баща ми, — искаш ли да станеш лекар, по-изкусен от мен, по-добър от мен, господар на живота и смъртта, в чиито ръце човек, независимо от ранга и достойнствата си, може да повери живота си?