Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Така Мути ме утешаваше и ме развличаше с дърдоренето си. Мисля, че единствено нейна беше заслугата отново да се вкопча в живота и да се заловя да пиша. Щеше да бъде несправедливо спрямо нея, ако умрях и я оставех да изживява старините си в самота там, където бях заточен аз. Подтикна ме да пиша и аз усърдно заработих с писеца, въпреки че тя самата не можеше да чете и в себе си положително смяташе писанията ми за нелепа приумица. Но тя държеше да имам занимание, което да придава смисъл на изгнаническия ми живот. Грижеше се да не се заседявам до късна вечер и да не съсипвам очите си, ами да пиша умерено, сегиз-тогиз да си отдъхвам и да похапвам от вкусните ястия, които ми готвеше. Както си беше наумила, тя подгони фараонските стражи да работят и отрови живота им, та ядно я ругаеха зад гърба й и я наричаха бясна вещица. Не смееха обаче да й се противят, защото веднага ги обсипваше с грозни думи, а езикът й беше по-остър от остена, с който се подръчкват воловете, и нареждаше за оная работа, дето я криели под престилките си, такива истории, че те посрамено забиваха поглед в земята и почваха да ровят с крака в пръстта.

От друга страна, струва ми се, Мути им оказваше доста благотворно въздействие, защото ги държеше в постоянно движение, така че не скучаеха, докато ме вардеха, нито им оставаше време да ме проклинат и да замислят как да ме погубят, за да се избавят от мен и да се завърнат в Тива, ами благославяха миговете за почивка. Мути ги възнаграждаваше, като им печеше хубав хляб и им наливаше силна бира в големи паници. От градината и получаваха пресни зеленчуци и тя ги учеше да си готвят разни ястия, така че не заболяваха от еднообразната храна, която им се полагаше към заплатата. Всяка година, щом корабите потегляха за Пунт, Каптах по нейна поръчка ни изпращаше от Тива цели магарешки товари най-разнообразни стоки. Писарите си караше да ми пишат писма и ми разказваше за събитията в Тива, тъй че не живеех в пълно неведение. По такъв начин стражите извличаха голяма полза от това, че ме вардеха: Мути ги учеше на ценни умения, а от моите подаръци те се замогваха прилично, завръщането в Тива не ги блазнеше много.

След като разказах всичко това, писането вече ме измаря и очите ме болят. Пък и котките на Мути скачат в скута ми, отриват глава в ръката ми, с която държа писеца, и ми пречат да пиша. Всичко разказано дотук изтощи сърцето ми, крайниците ми изнемогват и вече копнеят за вечен покой. Възможно е да не съм щастлив, ала не съм и много нещастен в самотата си. Колкото по-самотен съм бивал и колкото по-далече съм се намирал от хората, толкова по-ясно съм прозирал и тях, и делата им, и пустославието на делата им. Защото доста пустославни са всички дела, които човек извършва през живота си.

Ала благословени да са папирусът и писецът, които ме накараха отново да се почувствувам малко момче, доплавало по реката в насмолена тръстикова лодка, незнаещо що е печал и непознаващо скърбите на познанието. Отново бях невръстно дете в къщата на баща ми Сенмут, отново горещите сълзи на изкормвача Мети капеха по ръцете ми. С Минея бродех по вавилонските пътища и хубавите ръце на Мерит обгръщаха шията ми. Плачех със страдащите и раздавах зърно на сиромасите. За всичко туй с радост си спомням, но за злодеянията си и за огорчението от несполуките не искам да си спомням.

Аз, египтянинът Синухе, написах всичко това за себе си. Не за боговете, не за човеците и не за да обезсмъртя името си, а само за себе си — бедния и опечаления, и за сърцето си, чиято чаша се напълни. Не мога да се надявам името ми да се съхрани чрез написаното, защото знам, че след моята смърт стражите ще унищожат всичките ми писания. По заповед на Хоремхеб те ще ги унищожат и ще сринат къщата ми, ала не съм сигурен дали това изобщо ме натъжава, понеже след всичко преживяно вече не държа името ми да се увековечи.

И все пак аз ще се погрижа за запазването на тези петнадесет книги. За всяка от тях Мути изплете здрава обвивка от палмови влакна. Ще ги увия и ще ги сложа в сребърна кутия, която ще пъхна в сандък от яко абаносово дърво, а сандъка ще затворя в медна ракла, както божествените книги на Тот някога са били затворени в ракла и пуснати на речното дъно. Но дали по този начин книгите ще бъдат увардени от стражите и дали Мути ще успее да ги положи в гроба ми — това не знам и не държа особено да го знам.

Защото аз, Синухе, съм човек и като човек съм живял във всекиго, който е бил преди мен, и като човек ще живея във всекиго, който ще дойде подир мен. Ще живея в плача и радостта на човека, ще живея в скръбта и страха му, в добротата и лошотията му, в правдата и неправдата, в слабостта и силата. Като човек ще живея в човека вовеки и затуй не са ми нужни жертви на гроба, нито безсмъртие за името ми. Това написа египтянинът Синухе, оня, който живя самотен през всичките си земни дни.