Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Може би беше прав и болката в сърцето ми сигурно се дължеше на това, че в жилите ми свещената кръв на фараоните се бе смесила с мъртвешката кръв на Митани, избледняла при залеза на света. При все това от думите му ме досмеша и от учтивост сложих ръка пред устата си, за да прикрия смеха си. Иначе неговата закана ме сепна, защото Тива беше моят роден град, в него бях израснал и нямах желание да живея някъде другаде. Смехът ми обиди много Хоремхеб, който бе очаквал, че ще се просна в нозете му и ще моля за милост. Затуй той замахна с фараонския камшик и отсече:

— И така, прогонвам те от Египет за вечни времена, а когато умреш, тялото ти също не бива да се погребва в Египет, макар че разрешавам по стар обичай да бъде балсамирано, за да устои на смъртта. Ще бъде погребано на брега на източното море, откъдето потеглят корабите за Пунт и където те заточавам. В Сирия не мога да те прогоня, защото тя все още представлява купчина тлеещи въглени, които не е нужно да се раздухват. В Куш също не мога да те заточа, понеже твърдиш, че цветът на човешката кожа нямал значение и че негрите и египтяните били равностойни, та нищо чудно да посадиш нелепи мисли в негърските глави. Морският бряг обаче е пуст, там спокойно можеш да приказваш на червените вълни и на черния пустинен вятър, а от скалите на воля можеш да изнасяш проповеди пред чакалите, гарваните и змиите. Стражите ще определят докъде можеш да се движиш и ще те прободат с копията си, ако прекрачиш установената от тях граница. Иначе няма да изпитваш никакви лишения — ще имаш мека постеля и обилна храна и всяка твоя разумна молба ще бъде изпълнена. Изгнанието ти в самота е достатъчно сурово наказание и понеже някога бяхме приятели, не искам да те угнетявам по друг начин. Важното е, че ще се отърва от противните ти брътвежи.

Самотата не ме плашеше, защото по рождение бях самотник и целия си живот бях прекарал в самота, но сърцето ми се сви при мисълта, че повече нямаше да виждам Тива, че никога вече под краката си нямаше да усещам меката пръст на Кеми и нямаше да пия от водата на Нил. Затуй рекох на Хоремхеб:

— Тъй като заради ожесточеността и острия ми език хората ме отбягват, аз имам малко приятели и може би ще ми позволиш да се сбогувам с тях. Бих искал с Тива също да се сбогувам, да мина още веднъж по алеята на овните, да вдъхна уханието на тамян сред пъстрите колони на големия храм и миризмата на пържена риба в бедняшкия квартал, когато привечер жените стъкват огньове пред глинените къщурки, а мъжете се прибират от работа с отмалели плещи.

Ако бях заплакал и се проснех ничком в нозете му, Хоремхеб сигурно щеше да откликне на молбата ми, защото беше тщеславен и главна причина за неговата неприязън спрямо мен явно беше усещането, че не му се възхищавам и в сърцето си не го признавам за истински фараон. Но въпреки слабостта и овчедушието си аз не исках да се унижавам пред него, понеже знанието не бива да се унижава пред властта. Затуй отново сложих ръка пред устата си, прикривайки с прозявка вълнението и страха си — нали когато най-много се боя, на мен винаги ми се приспива, с което, струва ми се, се отличавам от много други хора. Тогава Хоремхеб отговори:

— Не одобрявам празните сбогувания и протакания, понеже самият аз съм воин, прям човек и не обичам мекушавостта. Ще облекча заминаването ти, като те отпратя незабавно. Не ми трябват никакви размирици и протести заради теб, защото в Тива ти си известен, и то по-известен, отколкото сам предполагаш. Затуй ще тръгнеш в затворен паланкин, а ако някой пожелае да те съпроводи до мястото на изгнанието ти, няма да го възпра. Само че ще трябва да остане при теб завинаги — дори след смъртта ти не бива да се връща и ще остане там до собствената си смърт. Опасните мисли са като чумата, пренасят се лесно от човек на човек, та не искам твоята зараза да се върне в Египет чрез някой друг. Но ако под твои приятели имаш предвид някакъв мелничарски роб със зараснали кости на пръстите или някакъв художник пияница, който клечи край пътя и чертае божества, или пък неколцината негри, навъртали се в дома ти, то напразно ще ги търсиш да се сбогувате, защото са поели на дълъг път и никога не ще се завърнат.

В този миг мразех Хоремхеб, ала още по-силно мразех себе си, понеже — без да го искам — ръцете ми продължаваха да сеят смърт и приятелите ми пострадваха заради мен. Вече не се съмнявах, че Хоремхеб бе погубил или обрекъл на смърт в синайските медни рудници неколцината мои приятели, които бях събрал около себе си затуй, че все още си спомняха за Атон. Не му отвърнах нищо, поклоних се с отпуснати пред коленете ръце и се оттеглих, поведен от стражите. Преди тръгването ми той на два пъти отвори уста да каже нещо и дори направи крачка след мен, ала спря, изплющя с камшика и рече:

— Такава е волята на фараона!