Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Сетне стражите ме затвориха в един паланкин и ме изведоха от Тива. Покрай трите тивански планини те ме понесоха към пустинята на изток, крачейки по прокарания от Хоремхеб каменен път. Двадесет дни ме носиха, докато стигнахме до едно пристанище, където веднъж в годината плаващите до Пунт кораби се товареха и разтоварваха, след като от Тива първо се спускаха по течението и през канала преминаваха от реката до източното море. Понеже пристанището беше населено място, пътувахме още три дни покрай брега до едно изоставено село, обитавано някога от рибари. Тук стражите определиха къде да се движа и ми построиха къща. В нея живея от години, в нея остарях и отпаднах. Не ми е липсвало нищо, което съм пожелавал, живея като богаташ, разполагам с писци, с изящни папируси и абаносови кутии, в които държа написаните от мен книги и лекарските си принадлежности. Сега пиша последната, петнадесетата книга. Вече нямам нищо за разказване, уморих се да пиша, ръцете и очите ме заболяха и едва различавам писмената по папирусите.

Струва ми се, че ако не бях писал, нямаше да изкарам дълго. Докато пишех, изживявах живота си повторно, макар че в него хубавото за разказване беше малко. Пишех заради себе си — да мога да живея и да си обясня защо съм живял. Но аз така и не разбрах защо съм живял — в края на моята последна книга представата ми за това е по-малка, отколкото в началото на първата. И все пак писането ми носеше голяма утеха. Всеки ден през тези години морето беше пред мен, виждах го червено и черно, денем зелено, а нощем бяло, в знойните дни по-синьо от сините камъни и ми додейваше да го гледам, защото морската шир е твърде голяма и страшна, за да може човек да я гледа цял живот. Главата го заболява, а на залез-слънце при вида на морето сърцето му сякаш пропада в дълбок кладенец.

През всичките тези години гледах заобикалящите ме червени планини, наблюдавах пясъчните бълхи, със скорпионите и змиите сме стари познайници и вече не бягат от мен, ами се заслушват, когато им говоря. Струва ми се все пак, че те са лоши приятели на човека, и затуй ми омръзнаха не по-малко от стоварващите се гребени на морските вълни, които нямат край.

Трябва обаче да добавя, че по време на пребиваването ми в това село с порутени къщи и избеляващи кости още през първата година, когато корабите отново поемаха към Пунт, при мен дойде Мути. Беше пристигнала заедно с един фараонски керван от Тива. Приближи се, отпусна ръце пред коленете си, поздрави ме и горко заплака, като видя в какво окаяно състояние се намирам: бузите ми бяха хлътнали, коремът ми се беше стопил, нищо не ме интересуваше и гледах само времето да минава, втренчил поглед в морето, докато ме заболеше главата. Тя обаче бързо се съвзе, започна да мърмори и укорително ми каза:

— Хилядократно съм те предупреждавала, Синухе, да не си пъхаш главата в примката заради мъжкото у теб, ала мъжете са по-глухи от камък, държат се като хлапаци и все си блъскат главата в стената, макар че тя не помръдва. Достатъчно си се блъскал в стената, господарю Синухе, време е да се закротиш и да заживееш разумно, без оная работа, дето мъжете за свой срам крият под престилката си, да те вълнува и да разпалва главата ти, защото от нея иде всичкото зло на този свят.

Когато с упрек й казах, че не е трябвало да напуска Тива, тъй като връщане назад нямаше и й предстоеше да споделя моя изгнанически живот, което нямаше да позволя, ако бях предугадил намеренията й, тя продължи да умува:

— Напротив, с теб се случи най-доброто, което някога ти се е случвало, и мисля, че фараон Хоремхеб ти е истински приятел, щом ти е отредил такова спокойно място да прекараш старините си. И на мен ми дотегна суетнята в Тива, дотегнаха ми свадливите съседи, които вземат на заем кухненски съдини, без да ги връщат, и хвърлят боклуците си в моя двор. Като размишлявам, виждам, че след пожара медникарската къща вече не беше предишната: пещта изгаряше печеното ми, маслото в делвите гранясваше, подът вледеняваше краката ми и капаците на прозорците неспирно скърцаха. Тук обаче можем да започнем отначало и да подредим всичко по свое желание. Вече открих чудесно място за градина, ще насадим зеленчуци и кардамон, дето толкоз го обичаш като подправка в соса, господарю. А пък тези мързеливи безделници, които фараонът е сложил да те пазят от разбойници и нехранимайковци, ще ги карам всеки ден да ходят на лов за пресен дивеч, да ловят риба от морето и да събират миди и раци по брега, макар че морските риби и миди едва ли са толкоз вкусни както речните. С твое позволение, господарю, ще си избера овреме подходящо място за гроб. Веднъж като съм дошла тука, другаде нямам намерение да ходя. Доста се уморих да бродя от селище на селище, докато те намеря, и странствуването ме плаши — нали досега кракът ми изобщо не беше стъпвал извън Тива.