Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Прекрачихме портата и продавачите на книги за смъртта почнаха кой кресливо, кой шепнешком да предлагат на майка ми свитъците си. Майка ми ме поведе да видя работилниците на дърводелците и изложените дървени фигури на роби и слуги, които — получили заклинанието на жреците — работеха и се грижеха на оня свят за господаря си, така че не ставаше нужда той дори пръста си да помръдне. Но защо да разказвам онова, което всекиму е известно — нали всичко се връща към старото и човешкото сърце не се изменя? Майка ми плати таксата, събирана от присъствуващите на жертвоприношението, и аз видях как жреците в бели одежди бързо и сръчно заклаха и нарязаха бика, между чиито рога върху тръстиков шнур имаше печат, удостоверяващ, че животното е безупречно и няма нито един черен косъм. Жреците бяха охранени, бръснатите им и намазани с масло глави лъщяха. Те не обръщаха особено внимание на стотиците присъствуващи и по време на цялото свещенодействие безочливо разговаряха за своите си работи. Аз пък разглеждах войнствените изображения по стените на храма и се удивлявах на величествените му колони. Никак не можах да проумея вълнението на майка ми, когато с просълзени очи ме поведе към къщи. Там тя свали детските ми обувки и ми нахлузи нови сандали, които бяха неудобни и дълго ми убиваха, преди да свикна с тях.

Когато се оплаках на баща си, той се засмя доброжелателно и каза, че едно момче от добро семейство вече не бивало да ходи босоного из града — толкоз много са се изменили времената. Разказа ми, че по времето на дядо му високопоставени особи все още можели да окачат сандалите на врата си и да тръгнат боси. Тогава нравите били по-прости и по-здравословни. Женската роба била тясна и без ръкави, а сега всяка жена, която държи на достойнството си, носи широки дрехи с пъстри яки. По-рано хората щели да се присмиват, ако някой мъж сложел колосана и надиплена престилка или ако ръкавите му бъдели широки. Дядо му наистина нямало да познае град Тива, ако станел от гроба си да го погледне, и едва ли щял да разбере разговорната реч, примесена с толкоз много сирийски думи и названия на предмети. Човек си въобразявал, че колкото повече чужди думи употребява, толкова по-изискан ще изглежда.

Като се нахранихме, баща ми стана сериозен, положи широката си сръчна ръка върху главата ми и с плаха нежност погали къдриците по дясното ми слепоочие.

— Вече си на седем години, Синухе — рече той. — Време е да решиш какъв ще ставаш.

— Воин — отвърнах аз без колебание и не можах да си обясня израза на разочарование, изписал се върху благото му лице. Та нали на улицата любима игра сред момчетата беше играта на война, пред военния дом бях гледал как войниците се борят и се упражняват с оръжията си, видял бях бойни колесници с веещи се украшения от пера и с трещящи колела да потеглят на учение извън града. Кое друго поприще можеше да бъде по-славно и по-достойно от воинското? На войника не му беше нужно умението да пише. За мен това бе най-важното, защото по-големите момчета бяха разказвали какъв ужас било да се научиш да пишеш и колко безмилостно учителите скубели перчемите на учениците, ако случайно някоя глинена плоча се счупела или тръстиковото перо се прекършело между непохватните пръсти.

На младини баща ми явно не се е отличавал с особени дарования, иначе сигурно щеше да стане нещо повече от бедняшки лекар. Но в работата си беше добросъвестен, не нанасяше вреда на пациентите си и с течение на времето бе набрал много опит. Вече знаеше колко съм чувствителен и своенравен и затова не каза нищо за решението ми. След миг обаче помоли майка ми да донесе една кана, влезе в приемната си и преля в нея евтино вино от една делва.

— Ела с мен, Синухе — каза той и ме поведе към брега.

Последвах го с недоумение. На кея той спря, загледан в една гемия, от която потни носачи, превили гърбове, разтоварваха стоки, зашити в денкове. Слънцето се спускаше към западните планини зад града на мъртвите, ние бяхме сити, ала носачите продължаваха да работят задъхани и облени в пот. Надзирателят ги гонеше с камшика си, а под един навес писарят си седеше спокойно и с тръстиково перо отбелязваше всеки пренесен товар.

— Като тях ли искаш да станеш? — запита баща ми.

Въпросът му ми се стори безсмислен и не отговорих, а само го погледнах учудено, защото никой естествено не желаеше да стане носач.

— Блъскат се от ранни зори до късна вечер — каза баща ми Сенмут. — Кожата им е загрубяла като крокодилска кожа, дланите им са корави като крокодилски лапи. Едва след падане на мрака те се прибират в мизерните си глинени бордеи, вечерят парче хляб и глава лук и пият глътка кисела бира. Такъв е животът на носача. Такъв е също животът на орача. Такъв е животът на всички, които си вадят хляба с двете ръце. Да не би да им завиждаш?

Поклатих глава и го погледнал недоумяващо. Нали исках да стана воин, а не носач, нито пък чистач на тиня, поливач по нивите или вонлив говедар.