Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Виж, момче — извика той. — Петорна златна огърлица украсяваше този мършав врат. Лично фараонът ми я окачи. Кой може да преброи отсечените ръце, които трупах пред шатрата му? Кой първи се изкачи по стената на Кадеш? Кой се втурваше като разярен слон сред вражеските редици? Това бях аз, героят Интеб! Но днес кой ми е благодарен за това? Златото си пропилях, робите, които получих като военна плячка, избягаха или измряха в нищета. Дясната ми ръка остана в страната Митани, а аз самият отдавна щях да съм просяк по улиците, ако добри хора не ми носеха сегиз-тогиз сушена риба и бира, за да разказвам на децата им истината за войната. Да, синко, аз съм великият герой Интеб, ала погледни ме! Младостта ми мина в пустинята, в глад, мъки и напрежение. Там плътта на крайниците ми се стопи, кожата ми се ощави, сърцето ми стана по-твърдо от камък. А най-лошото е, че в безводните пустини гърлото ми пресъхна и оттогава страдам от вечна жажда, както всеки воин, завръщащ се жив от походи в далечни страни. Откакто загубих ръката си, животът ми се превърна в кошмар. Да не ти разправям пък за болките и мъките, причинени ми от фелдшерите, когато с вряло масло обгориха раната на ампутираната ми ръка. На баща ти това е известно. Благословено да е името ти, добри и справедливи Сенмут, но виното свърши!

Старецът замълча, изпъшка, седна на земята и унило обърна каната с дъното нагоре. Буйният пламък в очите му угасна и той отново беше старият нещастен мъж.

— Но воинът няма нужда да знае да пише — осмелих се да промълвя аз боязливо.

— Хм — промърмори Интеб и погледна към баща ми.

Баща ми бързо свали от ръката си една медна гривна и я подаде на стареца. Той се провикна и някакъв мръсен хлапак тутакси дотърча, взе гривната и каната и тръгна към кръчмата да купи още вино.

— Не купувай от най-хубавото — извика неспокойно Интеб подире му, — може и кисело да е, от него дават повече. — Той пак ме погледна замислено и каза: — Прав си, войникът няма нужда да знае да пише, необходимо е само да се научи да воюва. Ако знаеше да пише, щеше да стане военачалник, да командува и най-храбрия воин, а останалите да праща пред себе си в боя. Защото всеки научил се да пише е годен за пълководец, докато оня, който не умее да прави драскулки по книгата, не го бива даже за стотник. Къде е тогава радостта от златните огърлици и почетните знаци, щом те командува човек с тръстиково перо? Ала така е било и така ще си остане. Затуй, момчето ми, ако искаш да командуваш и предвождаш войската, първо се научи да пишеш. Тогава окичените със златни огърлици ще ти се покланят, а робите ще те носят на бойното поле в паланкин.

Мръсният хлапак се върна, като освен пълната кана носеше и една делва вино. Лицето на стареца засия.

— Баща ти Сенмут е добър човек — каза той дружелюбно. — Грамотен е, а в дните на моето величие и щастие, когато виното не ми липсваше, той ме лекуваше, щом почнеха да ми се привиждат крокодили и хипопотами. Добър човек е, макар да е само лекар и да не може един лък да опъне. Хвала му!

Аз уплашено гледах делвата с вино, с която Интеб явно се гласеше да се заеме, и нетърпеливо задърпах баща си за широкия изпоцапан с лекарства ръкав. Боях се, че заради виното скоро щяхме да се събудим пребити край някой уличен ъгъл. Баща ми Сенмут също се бе вторачил в делвата, въздъхна тихо и ме поведе към къщи. С пискливия си старчески глас Интеб поде някаква сирийска военна песен и голият загорял от слънцето уличен хлапак почна да се смее.

Аз, Синухе, погребах мечтата си за воинско поприще и на следния ден не се възпротивих, когато баща ми и майка ми ме заведоха да се уча.

4

Баща ми, разбира се, нямаше средства, за да ме даде в някое от големите училища към храмовете, където получаваха образование синовете, а понякога и дъщерите на знатните, богатите и жреците от по-висока степен. Учител ми стана старият жрец Онех. Живееше само на няколко пресечки от нас и водеше занятията на порутената си веранда. Учениците му бяха деца на занаятчии, търговци, пристанищни надзиратели и подофицери. Техните амбициозни родители се надяваха да им осигурят писарска професия. Като бивш книговодител в склада към храма на неземната Мут, Онех беше много подходящ, щом трябваше да се даде начална грамотност на деца, които по-късно щяха да се занимават с теглене на стоки, мерене на зърно, броене на говеда или пресмятане на войнишки провизии. В световния град Тива имаше десетки и стотици такива малки училища. Обучението беше евтино, тъй като от учениците се искаше само да се грижат за стария Онех. Зиме синът на въглищаря носеше дървени въглища за мангала му, синът на тъкача го снабдяваше с дрехи, а от сина на търговеца на жито получаваше брашно. Баща ми лекуваше безбройните му старчески оплаквания. Даваше му да пие варени билки, които — размесени с вино — успокояваха болките.