Скиптър и чук

— Княгинята на боанжарите знае точно какво казва и върши — прозвуча гордият отговор. — Крайно време беше да дойдете. Заявявам, че зюдерландците до един час ще са тук.

— Имали ли сте вече сблъсък с тях?

— Не. Техните шпиони не се изкачиха чак догоре, а пък ние не сме се показвали по-надолу.

— Много добре! Изненадата ще направи много. — Той проучи с физиономия на познавач засеката. — Колко засеки сте нагласили?

— Пет.

— Я гледай! Но също правилно?

— Нямайте грижа! Сред хората ми има неколцина с дългогодишна служба на артилеристи, които нищо не са забравили. Те изготвиха отлично засеките.

— Добре, трябва да ги прегледам. Дайте ми един човек!

— Аз самата ще ви водя.

Тя го преведе през една късо оставена пролука на отбранителното съоръжение и изчезна с него. Когато се върна след известно време с придружителката си, хауптманът нареди да отворят засеката за преминаването на оръдията.

— Има ли наблизо още някакъв път, който води през планината? — попита той.

— Да, но е труден и известен само на контрабандистите.

— Въпреки това неприятно! Може да го знаят и отвъд.

— Не ми се вярва. Впрочем аз съм го заела.

— Това е умно. Вие сте истински пълководец, Лилга!

Дочу се глухо трополене и скрибуцане. Оръдията приближаваха. Хелбиг ги поведе напред.

Засеките бяха изградени с истинско познаване на нещата на най-подходящите точки. Най-долната лежеше на място, от което отлично се владееше полукръгообразно извиващото се долу в долината шосе, докато от нея укреплението не можеше да се забележи. И на това отгоре бе така здраво съградена, че Хелбиг не се поколеба да разположи тук цялата батарея.

Хората още се занимаваха с това, когато един мъж дотича бързо отдолу по шосето.

— Кой там? — запита стоящият на засеката пост.

— Чемба!

— Нашият съгледвач, хер хауптман — доложи постът. Чемба се изкачи върху барикадата и съгледа артилерията.

— А-а, добре че оръдията са тук. Зюдерландци идват!

— Колко?

— Цяла армия, колкото нашироко позволява шосето. Сигурно имат за водачи зюдерландски контрабандисти.

— Колко са близо?

— След десет минути ще изпълнят долу долината.

— Доброволни стрелци напред!

При този вик се стекоха може би петдесет контрабандиста.

— Чуйте, мъже, трябва да изляза с известен брой от вас напред. Не бива да подхващам враждебен акт, преди да имам това право. Кой тръгва с мен?

— Всички! — извика се.

— Отлично! Свършете си добре работата! Напред!

Те потеглиха, хауптманът — начело. Той беше свалил сабята, куртката и шлема и си бе заел от един контрабандист шапка, яке и карабина. Спуснаха се от върха на планината дотам, където проходът правеше един остър завой. Това място се стори на Хелбиг най-подходящо за намеренията му, толкова повече че предвидливият планински кръчмар бе наредил да проснат напреко на пътя една от най-големите елхи.

Оттук вече се виждаха да блестят на лунната светлина шлемовете на приближаващите; лесно доловими удари от копита издадоха, че кавалерията е начело.

— Останете тук и имайте готовност за стрелба! — повели хауптманът, след което закрачи напред, додето стигна елхата.

Скрит зад нея, той скоро различи няколко офицери, които, водени от двама мъже, вървяха начело.

— Стой! — извика той, когато му се сториха достатъчно близо. — Кой е там?

Хората спряха и кратко се посъветваха. После прозвуча:

— Добри приятели! Ти кой си?

— Един доблестен норландец. Откога хората взеха да нахълтват в чужда територия без предварителни преговори и обявяване на война?

— Дързък обесник! Разкарай се, че да не бъдеш очистен!

— Аз стоя тук като пратеник на своя херцог. Вашето нахлуване е против международното право. Върнете се, иначе може да узнаете кой ще бъде очистен! Тази страна и този път ни принадлежат. Ние ще съумеем и двете да задържим. Лека ви нощ!

Той се изтегли с бавни крачки. След известно време се чу заповед за отстраняване на елхата.

— Можете ли да виждате достатъчно? — запита хауптманът.

— Разбира се! — прозвуча отговорът.

— Нашего брата е навикнал на нощта.

— Давайте огън тогава но все по десет и десет!

Първите изстрели изтрещяха. Отсреща прокънтя яростен вой. После отново десет и още десет. Когато последните дадоха огън, първите вече бяха заредили. Такова посрещане врагът не беше очаквал. Той не знаеше кого има пред себе си и реши да изчака зазоряването. Забавянето на можеше да стане опасно, тъй като по негово мнение хората в Норланд не бяха готови за война, а и си имаха достатъчно работа с потушаване на въстанието.

Един час по-късно височините бавно се просветлиха, докато долината още тънеше в мрак. Хауптманът стоеше зад едно дърво и гледаше надолу. Мъглата се виеше и се стелеше долу като неспокойно море и вече имаше достатъчно светлина, за да се вземе една сигурна цел. Той беше в състояние да обстрелва шосето долу на четвърт час от неговата дължина. Огънят му щеше да е ужасяващ за неприятеля. Който се намереше веднъж между долината и укрепленията, бе невъзможно да се върне назад. Той нареди шест оръдия да се насочат надолу, а останалите две — срещу извивката на пътя.