Читаем Скиптър и чук полностью

Сигурно само на малцина по четирите кораба не тупкаха сърцата. „Тигър“ мина между „Шпербер“ и линейния кораб. В този миг „Черният“ вдигна сабята, черният кораб потрепери три пъти — три ужасяващи залпа изтътнаха от неговия корпус в линейния и той беше отминал. Но не продължи, а описа дъга срещу зюдерландската фрегата. Сега хората ясно видяха как водата под неговия кил бе поглъщана като от някакво невидимо чудовище. И тогава… тогава затрептя нагоре един флаг, привидно без съдействието на човешка сила — беше норландският.

— Ура, ура! — екна от всички гърла на „Шпербер“.

Дори Артур се присъедини. Един такъв съюзник той не беше предполагал.

— Обръщай, Шуберт, към щирборда на фрегатата! — изкомандва. — Трябва да иде на дъното!

„Шпербер“ долетя в завой. Но в този миг фрегатата смъкна зюдерландския флаг и издигна белия. Предаваше се без съпротива и това беше много правилно, защото иначе би била изгубена — двата линейни кораба сега не можеха да й окажат никаква подкрепа.

Те също спуснаха своите флагове.

Сега „Тигър“ се извъртя и се насочи към „Шпербер“. Същевременно полетяха нагоре сигналите му, приканващи да легне в дрейф.

— Капитане, подчинете се и си поемете пак командването! — повели Артур. — Аз бих желал само да наблюдавам.

Той пристъпи зад фалшборда така, че от „Тигър“ не можеше да бъде забелязан. Платната бяха свалени и черният кораб също преустанови своя ход. Двата съда лежаха, полюлявайки се, един срещу друг.

— „Шпербер“, ахой! Кой капитан? — извика Черния, прочел името на фрегатата.

— Капитан Балдауф с комодор Фалкенау на борда!

— Артур фон Фалкенау?

— Да.

— Помолете го веднага да дойде при мен на борда!

— Охо! На борда на един капер?

— Не капер, а норландски боен кораб!

— Какво ще правите, комодор? — попита капитанът полугласно.

— Ще отида отсреща.

— С колко мъже в съпровод?

— Двама гребци в малката лодка.

Лодката бе спусната и след две минути Артур се покатери по едно висящо въже на борда на „Тигър“.

Не се виждаше жива душа. Черният слезе от кливера на палубата и тръгна към него, ала внезапно спря удивен.

— Фрик! Фрик Уилмърс!

— Я, откъде знаете това име?

— Кой сте вие?

— Казвам се Артур фон Фалкенау и от вчера съм комодор.

Черният задълба поглед в очите на Артур, после по лицето му плъзна нещо като внезапно разбиране и той каза с дяволит жест:

— Елате с мен!

Закрачи пред него към кърмата и отвори една врата.

— Влезте сега-засега в каютата! Аз имам да дам долу няколко заповеди и ще дойда след малко.

Артур изпълни повелята. Вратата се затвори след него и той застана пред една дама, облечена в ориенталска носия.

— Зулейка!

Тя се беше надигнала при неговото влизане.

— Фрик… Уилмърс! — извика удивено, ала после забеляза униформата с отличителните знаци на неговия ранг. — Каква е тая работа? Един… комодор!

— Да, той вече не се казва Фрик Уилмърс, а Артур фон Фалкенау.

Тя плесна изумено ръце.

— Възможно ли е? Моят… моят спасител?

— Когото онзи Фрик Уилмърс искаше да ви доведе. Простете ми малката шега!

Тя стоеше пред него като залята с кръв и гласът й трепереше, когато попита:

— Но защо това ексцентрично инкогнито?

— Защото исках да се наслаждавам на блаженството да ви прислужвам с всяко движение на моите ръце, Зулейка. — Нейната красота и изненадата му подействаха почти опияняващо и той продължи, сграбчвайки ръцете й: — Зулейка, сега аз съм един капудан-паша, както вие сте пожелала пред майка Хорн. Гневите ли се, дето ми е разказала това?

Момичето запламтя още по-силно. Той не можа де се сдържи и я притегли към сърцето си, за да целуне розовите устни.

— Зулейка, мисля за теб още откакто те извадих тогава от водата. Кажи, мога ли сега да те задържа за цял живот?

Тя облегна нямо главица на неговите гърди.

— Благодаря ти, сладко, прекрасно същество!

Той я притисна силно към себе си и я зацелува отново и отново.

— Ай, ай, комодоре — възкликна се по едно време зад него, — вие май не скучаете, както виждам.

Той се обърна. Черният беше влязъл тихо.

— Екселенц!

— Значи ме разпознахте? Е, долу тогава тая вещ! — Той сне тънката, мрежеста маска. — Добре дошъл на „Тигър“!

— На страховития пиратски кораб! — ухили се Артур.

— Вие самият не сте ли пират, който идва, вижда и побеждава? Но с „пиратския кораб“ се мамите. Черният капитан отдавна принадлежи към царството на легендите. Падишахът няма в марината си морски разбойници. Само в този случай, тъй като действам по частна работа, а не по заповед на султана, бях принуден да се върна към стария флаг. Под флага на султана нямам право да плавам и също толкова малко под зюдерландския, тъй като преговорите относно поемане върховното командване на зюдерландската флота пропаднаха. Така щях да пътувам като Черния капитан, докато стигнех в положение да поставя кораба си в услуга на Норланд. И вие нали сам видяхте колко бързо си изповядах тогава боята. Но за това по-късно! Сега нямаме време за дълги приказки. Вие отивате към Карлсхафен?

— Да, флотата ми е вече напред.

— Аз мога ли да се присъединя?

— Като какъв?

— Временно като един от вашите капитани. Предоставям ви „Тигър“ като флагмански кораб.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза