Скиптър и чук

Как прекрасно се почувства в душата си младият мъж при тези думи на момичето. Видя се разбран от нея в своите най-дълбоки, съкровени мисли и стремежи и това го направи още по-горд и щастлив от нейната любов. Откъде имаше тя тези възгледи, каквито изобщо не би могъл да предполага зад челото на една по ориенталска възпитана девойка?

— Кой те е учил да се съмняваш в късмета?

— Бива ли да ти го кажа, Катомбо?

— Кажи го!

— Но няма ли после да отвърнеш сърце от мен и повече да не ме обичаш?

Той притисна главата й до гърдите си и прошепна:

— Айша, аз бях в една чужда страна, където хората пеят една чудно хубава песен. В нея се срещат думите, които искам да ти дам като отговор.

— Как гласят те?

— Обикнах те аз, обичам те и днес и ще те обичам навеки!

— Какви прекрасни думи! В онази страна трябва да има поети, които са също така големи и добри като нашите! Как се казва тя?

— Алемания.

— А бива ли да вярвам на онова, което тази песен казва, и без тревога да ти дам моя отговор?

— Да, защото за мен ще е по-добре да умра, отколкото да се откажа от твоята любов.

— Тогава знай, че ние имахме една стара робиня, която след смъртта на майка трябваше да е все край нас. Тя не беше вярваща, а назрани27 и тайно разказваше на мен и Зобейде за нейния Спасител, който се наричал Иса Бен Мериам28 и даже умрял за бедните и нещастните. Думите, които учел, били както росата за засухата и както балсамът за болката. Ние много плачехме за неговите страдания, но той сега живее при Аллах и управлява земята. Аз го обичам и понеже е запретил да се вярва на късмета, то искам да му се покорявам.

— Знае ли татко ти всичко това?

— Не. Но ти си вярващ и сега ще ме отблъснеш от себе си!

— Не, няма да го сторя, защото аз също вярвам в онова, което е казал Иса Бен Мернем. Но сърцето е кладенец, от който не всеки бива да пие. Затова човек не трябва да говори за своите мисли и нито да приказва за чувствата, които обитават в него. Който е щастлив, трябва да заключва своето блаженство, а който носи мъка, не бива да я показва пред други.

— И все пак ти позволяваш на други да я видят!

— Аз? Откъде знаеш, че имам мъка на сърцето?

— Ти някога смял ли си се, откак те познавам? Бил ли си някога ведър и засмян? На челото ти е изписано, че те потиска голямо нещастие, и едва днес видях за пръв път очите ти без облаци. Искаш ли да ми кажеш какво толкова дълбоко те опечалява?

— Да, но сега аз се опасявам, че ти после вече няма да ме обичаш!

Тя сложи ръце на тила му и прошушна:

— Обикнах те аз, обичам те и днес и ще те обичам навеки!

Той я целуна с дълбоко вълнение по челото.

— Да, аз носех една голяма мъка в сърцето! Какво би сторила, Айша, ако сега те отблъсна и залюбя някоя друга, която се каня да виждам само за седмица, за да си поиграя с любовта?

— Катомбо, не го прави, бих умряла! — помоли тя, изпълнена със страх.

— Не, душицата ми, няма да го сторя! Аз също мислех, че ще умра, ала сърцето на мъжа е силно — то продължава да кърви, но остава живо, а това е по-лошо от смъртта.

Тя го погледна въпросително.

— Значи ти си обичал някоя друга, която те е изоставила?

— Да. И не е ли вярно, че ти сега ще ме лишиш от любовта си?

— О, не, защото ти по онова време още не си ме познавал. Аз по-скоро бих желала да удвоя любовта си, за да може твоето сърце да забрави раните си.

— Те са изцерени, днес, от мига, когато ми каза, че мога да те обичам.

— Тя… навярно… е била… красива, много красива? — подпита момичето със запъване.

— Да, тя беше красива, но не така добра като теб!

— Добра не може да е била, инак нямаше да ти причини такава дълбока мъка. Аз не я мразя, защото си я обичал, а я мразя, защото е била толкова лоша. Как се казваше?

— Лилга.

— Лилга! Аз ще запомня това зло име, но никога няма да го изговарям, за да не помрачи щастието, което така желая да ти дам.

Тези думи на момичето проникнаха до най-дълбоките глъбини на неговата душевност. Всичко онова, което го бе правило досега толкова нещастен и окаян, се събра още веднъж в буца, нещо горещо се покачи от сърцето му в очите и отрони от тях по една тежка сълза. Те паднаха върху бузата на Айша. Момичето тутакси обви ръце около него и помоли, сега самото то хълцайки тихо:

— Не плачи, Катомбо, а ме обичай! При мен ти ще забравиш своята горест!

— И ти няма да ме забравиш, когато съм далеч от теб?

— Аз постоянно ще мисля за теб — всеки ден, всеки час, всеки миг! Можеш ли да ми простиш, задето те тласнах натам, където те чака само опасност?

— Ти?

— Да, аз, когато помолих татко теб да прати на свое място в Асуан.

— Аз няма какво да ти прощавам. По-скоро трябва да ти изкажа благодарност, че ме подкрепи, когато той не искаше да изпълни молбата ми.

— Аз зная, че само ти единствено ще доведеш сестра ми. Зная, че ще преодолееш всички опасности. Но татко никога не би се върнал. Неговото сърце е болно. Ох, дай му изцерение Катомбо, защото ти обичаш и мен, и него, а той те нарече свой син!