Скиптър и чук

— Машаллах, заплахата помогна! Оттеглете се, люде, но се дръжте в готовност! — Той се обърна отново към обвиняемия: — Пред кадията ти няма да отидеш, защото нали не си отишъл при него и преди да се вмъкнеш в нашата градина. Къде е дъщерята на този ефенди?

— Аз не я познавам и не зная какво искаш.

— Чуй, човече, езикът ти все още не се е възвърнал напълно. Аз ще трябва значи все пак да се обърна към моя цяр.

Катомбо плесна за втори път и слугите отново влязоха.

— Друснете му по двайсет на стъпало, ако не обещае да говори!

Те го отведоха и скоро се разнесоха ударите, веднага след които и скимтенето на пленника. Айша се забули по-плътно с фереджето — ходът на събитията трябва да засягаше мъчително нейната душевност. Саид Абдаллах, изглежда, също имаше някакво двоумение.

— Имаме ли право да го бием, Катомбо? — изрази съмнение той. — Не трябва ли по-скоро да го предадем на кадията?

— Той е арменски християнин и не е поданик на вицекраля. Ние ще се справим с него по-бързо от кадията, комуто той като другоземец ще създава мъчнотии. Не ти ли нанесе той по-лоши удари, отколкото сега самият получава?

— Прав си, сине мой. Виж, ето че го водят пак!

Слугите влязоха действително с обвиняемия и един от тях доложи, че този бил получил само десет удара, понеже сега искал да говори. Те го натъкмиха да седне на килима, тъй като сега вече не бе в състояние да стои прав, и се отдалечиха.

— Благодари на Бога, задето ти върна навреме говора — посъветва Катомбо, — и се моли да ти го запази. Защото ти се заклевам в Него и неговия Месия, че ще получиш четирийсет удара още щом се възпротивиш да говориш.

— Аз съм в ръцете ти. Заклел съм се да мълча, ала Бог ще ми прости, понеже от болка ще наруша клетвата си — гласеше унилият сега отговор.

— Тогава говори! Ти ли беше този, който отвлече момичето?

— Да.

— Сам не може да си бил. Кой беше с теб?

— Целият екипаж на един сандал.

— Сандалът е бил нает от онзи, за когото си похитил момичето?

— Да.

— Кой е той?

— Мюдюрът20 на Асуан!

— Мюдюрът! — извика Саид Абдаллах, комуто от изненада лулата изпадна на пода. — Моят смъртен враг, могъщият Хамд ел Арек, когото хадифът21 закриля като свой брат! Аллах акбар, сега проумявам всичко! Той знае, че Зобейде е един бисер сред дъщерите на Египет, и е наредил да я отвлекат, за да краси с нея своя харем и същевременно да ми отмъсти. Продължавай, Катомбо, мъжът не бива да бъде щаден!

— Ти чу тези думи — обърна се капитанът към пленника. На служба при мюдюра ли се намираш?

— Да.

— Като какъв?

Запитаният замълча смутено.

Катомбо се ухили:

— Разбирам. Ти трябва да му вършиш онези услуги, за които никой не бива нещо да знае, и за които в бюджета няма име?

— Така е.

— Заръката, която той ти даде, не се отнасяше непосредствено до Зобейде?

— Не. Аз трябваше да отведа една от двете дъщери на този ефенди — независимо коя.

Айша направи движение на ужас. Колко лесно би могло нея да сполети съдбата на сестра й!

— Как се озова в кьошка?

— Разузнах, че вечерно време двете дъщери на Шейх ер Реисан се намират там и се изкатерих горе с хората си. Дойде Зобейде и ние я заловихме. Аз забих камата си в черчевето и провесих на нея въжената стълба. Мъжете слязоха с момичето по нея, а аз трябваше да скоча след тях. Когато преди туй измъкнах камата, върхът се строши.

— Скокът също ти се е удал лошо, инак нямаше да увиснеш на пирона. Пленницата по живо по здраво ли я доставихте?

— Да.

— В харема на мюдюра ли се намира?

— Не. Неговата любимка е ревнива. Той не бива да води млади, красиви робини.

— Къде пребивава тя всъщност?

— В една къща на улица „Баб ер Рун“. Човек може да я познае по първата сура на Корана, изписана над нейната врата.

— Колко получи за деянието?

— Още нищо не съм получил, мюдюрът се кани да ми плати едвам след завръщането ми.

— Защо тръгна пак за Сиут?

— Трябваше да се осведомя дали Саид Абдаллах е открил дирята ни.

— Знаеше ли, че дахабийето, на което пътува, принадлежи на него?

— Не, кормчията назова само твоето име.

— Хамд ел Арек още ли е в Асуан? Аз чух, че хадифът го бил повикал в Кайро.

— Той ще остане още няколко дни в Асуан, за да разположи към себе си Зобейде. Но дълъг срок не може да си отпусне.

— Аз свърших с теб!

После се обърна към Саид Абдаллах:

— По-нататъшното предоставям на теб, ефенди!

Този зададе още няколко несъществени въпроса, отнасящи се до дъщеря му. Беше изчерпателно осведомен за нейното поведение, ала по отношение здравословното й състояние узна твърде малко. Неговото решение гласеше:

— Ти оставаш мой пленник, докато работата приключи! Получа ли отново дъщеря си, ще се проявя към теб като милостив съдия. Но в противен случай ще умреш.

Той нареди да отведат арменеца и се погрижи бягството му да бъде невъзможно. После подаде още веднъж рака на Катомбо.

— Аз повтарям, че ще остана твой баща. Нека Аллах държи ръката си над теб и всичките ти близки! Ти ми даде нова надежда, когато вече нямаше никаква, посочи ми пътя, по който трябва да тръгна. Още днес ще поема към Асуан, за да изискам детето си от неговия похитител.

— Това ти няма да сториш. Искаш да оставиш втората си дъщеря беззащитна ли?