Скиптър и чук

— А на теб да не би Шейтанът да ти е отмъкнал мозъка, та вършиш неща, каквито само побъркан може да върши? Не знаеш ли, че Мохамед назидава: „Който върши зло, сполетява го него наказание!“? Още първия път като те видях, ми направи впечатление мястото, на което ти липсва ширитът. Аз си го припомних, когато чух, че Зобейде е била отвлечена и намерих този връх заедно с ширита там, където е било извършено деянието. Коранът казва: „Признанието изкупва половината вина, а разкаянието може да накара да се забрави и другата половина.“ Помисли за тези думи и си разкрий душата, за да ти бъде дадена прошка!

— Аз не знам нищо. Махни се от мен и си подири главата, дето си я изгубил. Преди туй обаче ми върни оръжията!

— Значи отричаш?

— Отричам. Давай си ми оръжията!

Същевременно пристъпи към Катомбо и го улови за ръката.

— Ето ти ги!

Рейсът грабна единия пищов и така го стовари върху челото на мъжа, че оня се олюля. В миг Катомбо го склещи, събори го на земята и омота пояса му около ръцете. После отряза един парцал от елека и му затъкна устата.

— Абд ел Оман!

Вратата се отвори и кахведжията, който бе чакал отвън, влезе. Виждайки лежащия на земята вързан мъж, той плесна ръце от уплаха.

— Еш ел Мусибе ди! (Какво нещастие!) Сихди, какво стори в моя дом! Трябва ли да те смятам за разбойник или джелатин?

— Нито едно от двете не съм. Разбойникът лежи тук, аз го надвих и ще го подведа под съд.

— В такъв случай трябва да го отведеш при Рейс ес заптийе18 или при кадията19.

— Това аз няма да сторя, а мога и да го сторя, ще зависи от държането на този човек. Засега го предавам под твой надзор. Вържи му и краката и го запри, докато пратя след четвърт час хора да го приберат!

— Ама той наистина ли е разбойник, сихди?

— Да.

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Колко лесно можеше да опита при мен мурафета си! Така ще го вържа, че душата му ще се разхалтави, ще предупредя всички, дето са дошли и тепърва ще дойдат при мен, да се чуват от него, ще…

— Ти нищо не ще, ясно ли ти е? Засега още никой не бива да знае какво се е случило. Ето защо няма да разправяш нищо, преди аз самият да съм разрешил. Знаеш колко богат и могъщ е Саид Абдаллах, той може да те погуби, ако се разбъбриш!

— Сихди, ти говориш по-мъдро от някой халиф и по-умно от мъжете на Корана. Аз ще си трая.

— Ще бъде разумно от твоя страна. Аз ще пратя слуги с една носилка да го приберат. Никой не бива да види, когато го натоварят!

Кахведжията се поклони, като съгледа монетата, подадена му от Катомбо за консумацията.

— Аллах да благослови ръката ти, сихди, която раздава щедро доброти и ръси благодат над твоите слуги. Връщай се час по-скоро в къщата на твоя най-смирен роб!

Катомбо напусна кафенето и се върна в дома на своя повелител. Този още седеше на дивана и пушеше лулата си. При влизането на младия рейс вдигна очаквателно поглед.

— Ти се връщаш, очите ти блестят, а страните ти пламтят като утринната заря, когато оповестява за младия ден. Какво имаш да ми кажеш?

— Ефенди, знаеш ли, че приказвах с твоята дъщеря?

— Знам, защото тя самата ми каза, че си бил в кьошка, за да дириш следите на Зобейде. Намерил си върха на една кама и откъснатото парче от някакъв сърмен ширит?

— Така е, ефенди. Те видят произхода си от онази вечер. Аз открих похитителя на твоята дъщеря.

Саид Абдаллах подскочи нагоре, като запратен от някоя пружина.

— Открил си го? Ма биджул ел акл! (Това е невероятно!)

— Ефенди, аз го бях видял още преди седмица!

— Къде?

— На моето дахабийе.

— Да не си пощурял?

— Не, о, Абу ер Реисан, моят разум си е все така здрав, както юмруците ми, с които преди броени мигове го проснах и залових.

— Заловил си го? Къде?

— При кахведжи Абу ел Оман.

— Разправяй!

— Позволи преди туй да пратя четирима от слугите ти да го доведат!

— Стори го!

Катомбо отиде в двора и даде там необходимите разпореждания. После се върна при своя господар и започна доклада си, по време на който влезе и Айша. Поради важността на мига бащата й позволи да остане и двамата слушаха с най-голямо напрежение думите на разказвача. Когато този свърши, Саид Абдаллах му подаде ръка.

— Катомбо, аз ти казах одеве, че съм те обикнал; ти трябва да ми говориш като син на баща. Аз ще бъда твой баща, докато се нуждаеш от такъв, или докато Аллах ме дари с живот. Припомни ми го тоя оброк, ако нявга го забравя!

— Благодаря ти, ефенди!

Той поиска да продължи, ала в този момент четиримата слуги доведоха арменеца.

— Оставете го тук и се оттеглете! — повели Катомбо. — Но останете зад вратата!

Те домъкнаха пленника в близост до дивана и напуснаха селямлъка. Той стоеше с мрачна физиономия пред своите съдници. Въпреки това обаче си личеше, че сърцето му не бие чак толкова неустрашимо.

— Преди малко ти излъга — поде Катомбо, — искаш ли сега да се изповядаш?

Пленникът премълча.

— А-а, ти от страх си онемял, аз ще ти възвърна говора. Отведете го долу в двора и му въздайте бастонадата — засега само по десет удара на ходило!

— Аз нищо не съм сторил, искам да бъда отведен при кадията! — процеди сега пленникът.