Скиптър и чук

Кафеджията излезе и след няколко мига непознатият пристъпи прага. Човек можеше още от пръв поглед да различи, че той не е нито роден египтянин, нито турчин. Неговата дълга, мършава фигура, облъхнатото в жълто лице, огромният ястребов клюн и малките, притворно гледащи очи по-скоро навяваха заключение за арменски произход. Това не можеше да му служи за препоръка, защото е известно, че никой не прибягва така лесно към шашарми, както тъкмо арменецът. Той носеше чалма, горната част на тялото му бе покрита от син, гарниран със златни ширити елек, а от хълбоците му провисваха на широки дипли до нозете червени шалвари, напъхани в здрави, кожени ботуши. В пояса му блестяха цевите на два пищова, между които Катомбо забеляза кожената кания на кама, чиято дръжка бе богато обкована със сребро.

Мъжът погледна учудено, като разпозна капитана на дахабийето.

— Салам ’алейк! — поздрави той, слагайки ръка върху областта на сърцето.

Катомбо само кимна, без да отвърне на поздрава.

— Как се казваш?

— Моето жалко име е Ширван, сихди.

— Виждам, че се дивиш, дето съм те повикал. Веднага ще узнаеш причината.

— Слушам, сихди — отвърна арменецът.

— Къде купи пищовите?

— В Булак17 при Абу Солиман, най-известният продавец на оръжия.

— Те са отлични, видях го веднага, когато те срещнах на кораба си. Много ми се искаше да те питам дали ги продаваш. Но каквото рейсът пожелае, човек трябва да му го подари, а ти не биваше да си помислиш, че искам да получа пищовите ти като бакшиш. Ето защо изчаках досега. Продаваш ли ги?

— Да, сихди. Защо да не ги продам, ако получа добра цена? Та нали после ще мога да си купя други.

— Бива ли да ги погледна?

— Ето ги.

Той ги измъкна от пояса и ги подаде на Катомбо. Този ги разгледа внимателно.

— Наистина са от Абу Солиман, от когото отдавна ми е мерак да имам такива оръжия, ала така и още не съм ходил до Кайро.

При тези думи той остави погледа си сякаш случайно да падне върху пояса на арменеца.

— Каква кама имаш там? И тя изглежда да е отлична изработка.

— Прекрасна е. Наследих я от баща ми, който я закупил в Дамаск.

— В Дамаск? Този град е прочут със своите ненадминати лезвиета. Продаваш ли и камата?

— Не, сихди, моят баща я е носил в битки и аз няма да поругая душата му, като дам път на камата.

— Бива ли човек да я разгледа?

— Ето я.

Той подаде оръжието на Катомбо заедно с кожената кания. То очевидно по-рано е било по-дълго, ала впоследствие върхът е бил счупен и изострен и заточен наново.

— Една много добра стомана. Трябва да е коствало много сила, за да се отчупи върха — рече капитанът. — Как се е случило това?

— Нямам представа. Така наследих оръжието на баща си.

— Наистина ли? В такъв случай очакваш, че не съм никакъв познавач. Не виждаш ли, че не може да са минали и три седмици, откак острието е възстановено? Твоят баща много вероятно е починал дълго преди туй.

— Съмняваш се в истинността на думите ми? — запита арменецът къде е оскърбен, къде с надменен тон.

— Да — отвърна Катомбо и впи остро очи в него. — Огледай елека си! Не забелязваш ли нещо да липсва по него?

— Не, сихди!

— Тогава аз ще ти кажа.

Той сложи сякаш разсеяно камата и пищовите до себе си и се изправи. Противникът сега стоеше обезоръжен пред него. Катомбо му посочи с пръст един от ширитите, украсяващи елека му.

— Тук не липсва ли нещо?

— Малко от ширита — отговори мъжът, без да погледне към пострадалото място. Той значи самият беше забелязал липсата, но не бе имал възможност да поправи мястото.

— Защо не си занесъл елека в дюкяна на някой терзия?

— Какво ти влиза в работата моя елек? — възропта арменецът, за когото разговорът започна да става неприятен.

— Питам те, угрижен за твоето добро, защото това място от елека ти може да стане съдбоносно за теб, както и камата ти.

— Не те разбирам, сихди. Приказвай по-ясно!

— Ще го сторя. Твоята стомана се е строшила в тоз същи миг, в който се е скъсал ширитът на елека ти. Виж тук изгубения връх от камата ти и ето откъснатото парче от ширита!

Той бръкна в джоба и му поднесе с протегната ръка двете неща. Арменецът отскочи назад, ала бързо се окопити.

— Какво ме касаят това желязо и тоя ширит?

— Твърде много! Това желязо е върхът на камата ти, а ширитът също произхожда от теб. Виж как си пасва!

Той намести парчето върху гърдите на мъжа и се убеди, че не се е заблуждавал. Арменецът сега заподозря каква цел преследваше разговора и че се е оставил да бъде преметнат от един ловък противник. Той отстъпи няколко крачки назад.

— Какво искаш от мен? Сега аз не продавам оръжията си. Върни ми ги, искам да си вървя!

— Почакай още малко! Къде си отвел Зобейде, дъщерята на баша на реисите Савд Абдаллах?

Запитаният промени боята си, ала опита насила да си придаде невъзмутима физиономия.

— Да не би слънчевият пек да е отнел разсъдъка ти, че ме питаш, както само един безумец може да пита?