Скиптър и чук

— Какво имаш? Знаеш къде се намира Зобейде и кой я е отвлякъл?

От вълнение тя беше пристъпила бързо към него и сложила ръка на рамото му. Лицето й се намираше близо до неговото, той почувства нежния й дъх и… не съумя да се сдържи — обви лявата ръка около кръста й, а с дясната разтвори фереджето.

— Айша!

— Катомбо, какво си позволяваш, какво правиш! — прошепна тя, изплашена, объркана и едновременно изпълнена с блаженство.

— Айша, светлина на моите очи, бива ли да те погледам без фередже?

— Не… да… не! — отговори тя, вдигайки при последната дума ръка, за да се забули отново.

Той предотврати движението.

— Ох, остави ми да пия лъчите на твоите очи и блясъка на лика ти! Позволи ми да целуна твоите устни и да умра сетне от блаженство!

Приведе се към нея и докосна с уста два, три пъти устните й, без тя да му попречи. Ликът й запламтя, ала нито посегна отново към фереджето, нито опита да се измъкне от обятията му.

— Ти си дързък, Катомбо, но аз те обичам! — прозвуча изтихо и полечка от устата й.

— Ти ме обичаш! Обичаш ме! — изликува гласно той. — О-о, при това положение аз съм силен и могъщ. При това положение аз съм в състояние да извърша всичко, дори най-трудното! При това положение аз ще доведа обратно и сестра ти.

— Мислиш ли? Наистина ли намери тук следа от нея?

— Още не го зная със сигурност, но веднага ще отида да се уверя. Остани със здраве, Айша, моя едничка и всичко! Днес, когато Вечерницата застане в зенита, аз ще съм отново тук и ще те чакам. Ще дойдеш ли? Можеш ли да дойдеш, без някой да те забележи?

— Да, ще дойда, любими мой!

Той я целуна още веднъж и я остави най-сетне да се плъзне леко на дивана. После пристъпи до прозоречното отверстие, вдигна крак, метна се навън и с един дързък скок се намери в подножието на градинския зид. Оттук се насочи бързо към реката. Качи се там веднага на дахабийето си и пристъпи към кормчията.

— Мъжът, който ни помоли в Асуан да го вземем, напусна ли вече кораба?

— Да.

— И си взе багажа?

— Той нямаше багаж, когато дойде на борда.

— Накъде тръгна?

— Покрай реката надолу, по пътя, дето води само към кахведжията Абд ел Оман.

— Заплати ли си пътуването?

— Да.

— Знаеше ли на кого принадлежи дахабийето?

— Попита ме и аз му назовах само твоето име. Та нали така и трябваше, за да бъдат заблудени враговете на нашия господар.

— Добре. Довърши си работата с товара, та на заранта да сме разтоварени!

Той отиде отново на сушата и закрачи надолу по пътя, който рейсът16 му бе указал. На неколкостотин крачки надолу от мястото, на което дахабийето лежеше на котва, се издигаше непосредствено до реката едно кафене, в което обикновено се отбиваха само моряци. В големия преден салон се събираха хора от простолюдието, докато отзад имаше една по-малка, но много проветриво съградено стаичка, обзаведена за знатни гости, както често биват нещата и при морските гостилници на западноевропейските страни, а и изобщо по много пристанища.

Катомбо мина през задната врата и се озова в съседното помещение, където нямаше никой. Там се настани на обхождащия стените диван. Едно леко плясване с ръце доведе един от негрите, обслужващи клиентите. Той вече държеше в ръце лула и кафе и ги поднесе на младия барков капитан.

— Къде е Абд ел Оман, господарят ти? — попита пришелецът.

— Отпред при гостите, сихди.

— Повикай го при мен, но без някой да забележи!

Чернокожият тръгна. Само след минута кафеджията влезе. Съглеждайки Катомбо, той сложи ръце на гърдите и се поклони толкова дълбоко, че косата му кажи-речи докосна хасъра, който покриваше пода.

— Салам ’алейк, ю рейс акбар (Мир на теб, велики капитане), който си най-добрият и прославен ученик на Саид Абдаллах — най-дръзкият и велик сред всички корабни водители!

Катомбо само кимна леко с глава на поздрава.

— В’алейк ес салам, Шех ел Кехведжин (Мир и на теб, най-велики сред всички кафеджии на Египет), който имаш най-добрата напитка и най-прелестния тютюн, докъдето земята достига!

— Сихди, твоята приказка прави чест на моята къща и теши сърцето ми. Но да не би пък да се подиграва устата ти на този, който най-обича теб да обслужва от всичките си гости?

— Защо ще изричам лъжа наместо истината? Не седя ли вече при теб, макар да съм пристигнал едвам преди броени минути? Колко гости те възпряха да забележиш моето идване?

— Само трима са, сихди, трима приятели и един странник.

— Странник? От кой край е той?

— Попитах го, но не ми каза. Дошъл е с твоя кораб.

— Ти спомена ли му, че той принадлежи не на мен, а на Саид Абдаллах?

— Не. Трябваше ли да му кажа?

— Постъпил си много правилно. Предай му, че един сихди иска да говори тук с него, ала премълчи, че това съм аз! И когато той влезе, застани до вратата на стража, докато те повикам!

— Сихди, не зная какво възнамеряваш с него, но ще ти се покоря, защото твоята ръка никога не е сторила нещо, което Пророкът е запретил.