Скиптър и чук

— Обещах, че ще умра или ще доведа Зобейде, а аз никога не съм нарушавал думата си. Той ме нарече свой син. Дали ще мога да бъда и такъв, както ти и аз го желаем — като мъж на неговата дъщеря?

При този въпрос една сянка затъмни оставената полуотворена врата и… пред тях застана Саид Абдаллах. Те се надигнаха изплашено, ала той сложи ръце върху главите им.

— Ще можеш, Катомбо, защото вие се обичате, както аз някога обичах моята жена, и заслужавате да бъдете щастливи. Аз исках да ти говоря, Айша, и като не те намерих в харема, те подирих тук. Долових всички ваши думи. Тръгни за Асуан, Катомбо, и ако ми доведеш Зобейде, ще имаш Айша за жена. Това е една висока, прекрасна награда. Извоювай си я!…

4. РОБИНЯТА НА МЮДЮРА

Слънцето вече се бе издигнало от водите на Червено море. По вълните на Нил кипеше нагоре-надолу трескав живот, а по улиците и сокаците на Асуан цареше голямо движение, което обаче след няколко часа, когато дневното светило се поместеше по-високо и лъчите му станеха мъчителни, щеше по принуда отново да замре.

До брега между другите плавателни съдове лежеше един сандал, който привличаше погледите на всички познавачи. Корпусът имаше по-елегантна и стройна форма, отколкото можеше иначе да се наблюдава при този вид съдове. От платната не можеше нищо да се види, тъй като всичко се намираше в риф, ала своеобразният, необичаен такелаж навяваше предположението, че и ветрилата трябва да притежават особена форма и разположение.

На фордека седяха няколко мъже, които пушеха тютюн и с цялото си душевно спокойствие наблюдаваха живота и шетнята по брега. На задната палуба обаче, съвсем близо до руля, стояха двамина, които бяха погълнати от толкова оживен разговор, че не даряваха с никакво внимание околната среда.

Единият беше израсъл нависоко, още млад мъж във униформата на рейс, другият — мършав и далеч по-дребен, се отличаваше със своята подвижност.

— Значи „Баб ер Рун“, ефенди. Моята снага е къса, ала паметта ми е дълга колкото Нил. Как иначе бих могъл да запомня собственото си име?

— А над портата на къщата е записана първата сура на Корана.

— Първата, това е добре, тъй като няма да броя чак толкоз много, както ако беше деветдесетата или сто и четиринайстата29.

— И нали ще си свършиш добре работата, Саваб?

— Машаллах, нявга да съм я вършил калпаво? Само един-едничък път се проявих като будала, дето не погълнах начаса крокодила, като поиска да ме изплюска. Бъди рахат, сихди! Асуан не е прочут с това, че тук живеят особено умни люде.

— Ето ти пари. Възможно е да ти дотрябват.

— Машаллах, сихди, аз знам, че постоянно ми трябват, ама каквото артиса, него честно ще си получиш обратно. Парата е като птицата — знаеш от кое яйце ще се измъти, ала като се изчупи не знаеш накъде ще полети.

— Тогава върви! — засмя се Катомбо.

— Салам…

„Алейк“-кът не можа да се чуе, защото Саваб беше скочил вече на брега. Тук той си придаде вида на човек, който доволно си се разкайва, защото милото време не му е прекалено скъпернически отмерено. Едва след известно време пристъпи той към един безделно стоящ хамалин.

— Салам ’алейк!

— ’алейк! — гласеше късият отговор.

— Има ли мир в дома ти?

— Всякогаш!

— И щастие в тоя занаят?

— Аллах дава на всеки каквото му е нужно. Даде ли той много, значи на човека е потребно много, даде ли малко, значи на човека е потребно малко.

— Хамдулиллах (Слава на Аллах), че намерих каквото дирех!

— Какво диреше?

— По-добре кажи: Кого диреше? Аз дирех някой мъдър мъж, който да ми отговори на един въпрос. И тъй като твоите слова ухаят на ученост като книгите на кадията, то вярвам, че ще можеш да ми дадеш отговора.

— Питай тогава! — повели хамалинът, който се почувства поласкан и заочаква сега някакъв въпрос, за отговарянето на който се искаше необичайно остър ум.

— Къде се намира улица „Баб ер Рун“?

Физиономията на хамалина се смръщи.

— Ако това ти е ученият въпрос, то си върви натам, откъдето си дошъл, иначе ще ти покажа улица „Баб ер Рун“ ей с това на тук! — Той надигна сопата, за която беше закрепил дисагите си, за да може да ги носи на рамото. — Мислиш, че един порядъчен мъж ще се остави да го прави за кепазе някакъв си муккле30? Да се мащаш, че ще се разкараш иначе триж по-бързо, отколкото ти го побира акълът! — Същевременно направи едно толкова изразително движение, че Саваб скоро-скоро подири далечината.

— Машаллах, ама че дървеняк! Значи по този начин не става. Трябва да опитам по някой друг.

Той кривна чевръсто в една уличка, където се натъкна на един шербетчия31. Пристъпи към него и го запита кратко:

— Къде е улица „Баб ер Рун“?

Търговецът остави съда с шербета на земята и сложи фуниевидно ръце зад ушите.

— Какво? Как?