Скиптър и чук

Катомбо и Саваб се сбогуваха. Те закрачиха надолу по улицата, докато стигнаха едно отделно стояща къща, над чиято порта можеше да се прочете свещената Фатиха. По един околен път опитаха да се доберат до задната страна на градината. Удаде им се и сега забелязаха за своя радост, че теренът е подходящ за техните намерения. Околността беше толкова усамотена и закътана, че не можеха да се опасяват от някакъв наблюдател или издайник. Така Катомбо се върна удовлетворен на сандала.

Едва си бе сменил дрехите и Саваб влезе при него.

— Сихди, покрай реката яздят неколцина цуббат36. Хората казват, че избирали плавателен съд за мюдюра.

Катомбо се отправи веднага към палубата и пристигна точно навреме, за да забележи, че един от мъжете слезе от животното си и се запъти към сандала. Стигнал до водата, той изиска с груб глас една дъска, за да може да премине отсам. Беше му сложена и онзи закрачи към борда.

— Къде е рейсът?

Посочиха му Катомбо, който го очакваше любопитно.

— Ти ли си водителят на този кораб?

— На’ам. (Да, аз съм.) — Какво си натоварил?

— Муш хааге. (Нищо.) — Закъде е предназначен сандалът?

— Към Бахр ел Абиад.

— Какво искаш да вземеш оттам?

— Майчин лист.

— Откъде идваш?

— От Кайро.

— Покажи ми вътрешността на кораба си!

— Мин инте? (Кой си ти?)

— Казвам се Хамд ел Арек и съм мюдюрът на Асуан. Знаеш ли ме?

— Никога не съм те виждал, наистина, но съм чувал името ти. Ела и гледай!

Той го преведе през каютата и всички помещения. Когато стъпиха отново на палубата, околийският изглеждаше да е много доволен. Той сложи ръка на рамото на Катомбо.

— Добър моряк ли си?

— Прецени сам! Сандалът е строен по мои чертежи.

— Тогава ти се доверявам, защото строежът и устройството са ненадминати. Ти няма да отидеш до Бахр ел Абиад!

— Няма ли? — попита рейсът привидно учуден.

— Не, а обратно до Кайро.

— Какво ще правя в Кайро?

— Ще ме откараш дотам, мен, моите слуги и една от жените ми. Ако пристигнем благополучно, ще ти бъде добре заплатено.

Катомбо се постара да изрази досада по лицето си и това му се удаде така добре, че мюдюрът смръщи гневно чело.

— Надявам се, няма да се оплачеш от честта да ме имаш на борда си! Хипопотамският камшик инак ще ти влее по-добър акъл. Моята прислуга ще се настани под предната палуба, по-високата свита — под шатъра, който ще ти пратя, аз — в каютата, а жената — в кабината до нея. Направиш ли опит да отплаваш със сандала, ще получиш бастонадата, додето пукнеш.

— Ще се подчиня! — заяви Катомбо.

— Надявам се заради теб. Ти имаш да се погрижиш само за помещение и добро пътуване. Всичко останало ще доставя аз самият.

Той напусна кораба, възседна пак коня си и препусна. Катомбо не знаеше дали трябва да се радва, касаеше се да добие сигурност, а това можеше да стане едвам по пладне. Дотогава той всъщност имаше доста работа — необходимо беше да даде разпорежданията си относно промените, които трябваше да бъдат предприети във вътрешността и по палубата на сандала. Малко преди обяд напусна със Саваб съда и се отправи въпреки гнетящия слънчев зной към градината на околийския. Стигнаха необезпокоявано до посоченото им място и обследваха най-напред грижливо околността, за да се уверят, че няма някой подслушвач. После пристъпиха до мястото, където лимоновото дърво се издигаше над зида.

— Трябва да стъпя на раменете ти, Саваб!

— Машаллах, това ще ми е по-приятно отколкото на носа! Все ще мога да те издържа, сихди.

— Долу ще скоча без твоя помощ. Дотогава се скрий под онзи храст, за да наблюдаваш терена. Ако забележиш нещо подозрително, надай крясъка на лешояда.

— С него ще съумея да се справя, сихди, ама ако трябва да подкарам Лубека Аллах Хюмех (Песента на поклонниците), то ще се наложи да изхвърля няколко тона през борда. Но иначе ще стоя тук стабилно и сигурно като някой слон. Ще се качваш ли?

— Да, ела!

Той се метна на раменете на слугата и успя да се залови за ръба на дувара. Една здрава хватка, един ловък подскок и седна отгоре.

— Хамдулиллах, слава и хвала на Аллах, че не аз съм там горе! Нямаше да ми е толкоз лесно да се намеря пак долу даже и да поисках да използвам моето дълго име за въже — прозвуча отдолу.

После Саваб се шмугна зад храста си.

Катомбо се прикри най-напред сред клоните, за да не бъде забелязан. След това погледна надолу към градината.

Една бяла фигура идваше бавно по алеята. Очакваната ли беше, или не? Той беше забравил да каже името си на харемската пазителка и поради това бе лесно разбираемо, че Зобейде можеше да се впусне с недоверие в приключението. Тогава забеляза, че фигурата внимателно проучва през фереджето мястото, на което той се намираше, и се реши с малък риск да добие сигурност.

— Зобейде! — подвикна с приглушен глас.

Повиканата го чу, както пролича по внезапното й трепване.

— Зобейде, праща ме баща ти, за да те освободя. Фигурата извървя малкото крачки, които я деляха още от дървото, и попита трескаво:

— Кой си ти?

— Аз съм Катомбо, бащиният ти слуга.

— Катомбо! Ти ли си наистина?