Скиптър и чук

— Ти нищо не можеш да добиеш срещу него, защото той ще дойде с над двайсет мъже!

— Аз не се страхувам, макар да имам при себе си само десет души.

— Бягай, преди да е дошъл!

— Ди ма йисах’хиш. (Не става.) Теб аз мога да му отнема, ала той вече е качил целия си багаж на борда, и ако аз отплавам без него, ще има правото да ми сложи главата в нозете, на мен и всичките ми хора.

— Пази ме тогава от него и онзи ужасен арапин!

— Бъди рахат, няма да ти се случи нищо лошо!

Той отиде отново горе и забеляза пристанът да се осветява. Мюдюрът идваше със свитата си. Катомбо имаше пълна готовност за отплаване. Сандалът бе привързан само с едно въже, а платната бяха подготвени за вдигане, така че се нуждаеше само от няколко мига, за да отведе плавателния съд по средата на реката.

Трапът беше спуснат и пасажерската компания пристигна на борда. Трябва да бе постъпила някаква неотменна заповед от хадифа, иначе наместникът нямаше да бърза толкова. Катомбо го посрещна на средната палуба, ала вместо да отвърне на поздрава му, надменният служител избълва насреща му само думата:

— Ялла! (Тръгваме!)

Това бе желал рейсът, защото веднага щом плавателният съд се намереше по реката, той беше негов единствен господар според корабното право.

— Хо-их! — прозвуча неговият глас и котвеното въже бе незабавно обрано.

Ветрилата се издигнаха по мачтите. Сандалът обърна кил към движещите се водни маси и скоро се намери в дълбокия фарватер.

През туй време палубата се бе превърнала в арена на безредно щъкане, тъй като всеки искаше да се строи за сметка на другия колкото се може по-удобно. Сетне уж възникна някакъв ред, който обаче скоро изпадна в опасността да бъде отново напълно разстроен. От люка, водещ надолу към каютата, се появи мюдюрът. При светлината на факлите хората видяха по физиономията му израза не необуздан гняв.

— Рейс! — ревна той, оглеждайки се с мятащи искри очи. Катомбо се упъти бавно към него. Един знак бе достатъчен да събере командата зад себе си.

— Ти ли ме викаш?

— Да, аз те викам! Кой ти заповяда да курдисаш резе на вратата на покоите до мен? Него днес го нямаше, когато оглеждах сандала.

— Заповядал? — отговори Катомбо спокойно, макар да натърти много думата. — Никой не ми е заповядал, а аз го сторих по собствена инициатива.

— Тогава ти заповядвам незабавно да го изскубнеш!

— Заповядваш? — Той отново сложи тежко ударение на думата. — Кому принадлежи това дахабийе?

— Е, на теб!

— Така мисля и аз и по тая причина аз съм единственият, който има право да заповядва тук. Който желае нещо от мен, може само да моли!

— Келб! (Куче!) — изрева Хамд ел Арек и понечи да се нахвърли върху него. Осъзна се обаче и се огледа търсещо. — Азмар!

— Азмар? Имаш предвид чернилката си?

— Да, къде е той?

— В кауша. Заплаши ме с камшика и следователно трябва да си изтърпи наказанието.

— Човече, ти си изкуфял!

— По-малко от теб. Аз си знам правата. Ти обаче искаш да имаш онова, което не ти принадлежи.

— Изведи затворника или ще те застрелям! Той така ще ти посини кожата, че ветровете ще я отнесат на парцали. Насам, мъже! Хванете го!

Катомбо се изтегли няколко крачки назад до своите, в ръцете му проблеснаха цевите на два пищова.

— Какво е това? — прогърмя. — Метеж? Ти призоваваш тези мъже срещу мен? Не знаеш ли, че тук аз имам право над живота и смъртта? Какво се каниш да правиш с тая шепа хора? Другите се намират под палубата и не могат да излязат, защото аз зарезих люка, когато ти надигна глас срещу мен.

Мюдюрът сега се огледа по-внимателно и действително забеляза, че в момента на палубата се намираха само петима от хората му.

— Махни резето! — повели още веднъж той, ала гласът му вече не звучеше така самоуверено като преди.

— Имаш ли право на това искане? Обитателката на койката жена ли ти е?

— На’ам. (Да.)

— Я кизбе! (Лъжа!)

— Човече! — процеди околийският. — Знаеш ли какво рискуваш?

— Аз нищо не рискувам, но ти рискуваш живота си, ако не се отправиш веднага към каютата си.

— Кой ти каза, че тя не ми е жена или робиня!

— Ширван, арменецът!

Името предизвика поразителен ефект върху мюдюра. Той отстъпи и вдигна неволно ръка към главата си.

— Ширван! Познаваш ли го?

— Да.

— Къде го срещна?

— В Сиут. Там е затворен той сега.

— Затворен! При кого?

— При Саид Абдаллах, прочутият Абу ер Реисан.

Едно ядно проклятие се изплъзна от устните на наместника.

— Лъжеш, куче, и аз ще те стъпча, днес или утре!

— Кажеш ли още веднъж на мен, рейсът на този кораб, че лъжа, ще ти изплющя по лицето камшика на собствения ти палач! Аз лично го залових тоя Ширван. Аз лично го разпитах и лично бях в градината ти, за да осведомя Зобейде за нейното спасение, защото знай, този сандал не принадлежи на никой друг, а на Саид Абдаллах, когото ти преследваш. До Сиут аз ще съм ти господар и повелител, сетне можеш да вървиш, накъдето ти хванат очите. Сваляй оръжията!