Скиптър и чук

Думите бяха троснали като гръмотевица Хамд ел Арек, така че той безволево се остави Катомбо да му вземе пищовите, ятагана и ножа. Другите последваха примера му. Без една дума да отвърне, мюдюрът се обърна и отиде в каютата си. По един знак на Катомбо Саваб изтича и тикна резето: наместникът на хадифа беше пленен.

Междувременно сандалът летеше напред с бързината на параход. Катомбо беше господар на кораба и нареди още през тази нощ да се издигне на горната палуба една шатра за Зобейде, и то на такова място, където нямаше да може да бъде наблюдавана дори и ако я напуснеше на няколко крачки. После той слезе долу, избута настрана дъските и я помоли да тръгне с него.

— Горе? — попита тя угрижено.

— Горе!

— Къде е мюдюрът?

— Затворен.

— А хората му?

— Затворени.

— Ремаллах! (Опазил Аллах!) Какво си сторил?

— Само това, за което мога да отговарям.

Той поведе дълбоко забулената девойка нагоре, където щеше да се чувства по-добре на прохладния нощен въздух, отколкото в спарената задуха на малкото помещение…

5. ЕДНА СТРАХОВИТА СВАТБЕНА НОЩ

Няколко дни по-късно един керван, състоящ се от четиридесет ценни ездитни камили и също толкова товарни, се придвижваше през източната окрайнина на Либийската пустиня. Малко пред него един млад мъж в облекло на мамелюк яздеше един от онези великолепни арабски баккара-коне, които притежават подобен на свила сребристосив косъм и никоя друга порода не ги надминава. Сенките вече бяха по-дълги от животните и ездачите, слънцето бе изминало по-голямата част от своята дъга и бе желателно скоро да се стигне до някое място за отдих или до целта на пътешествието. Но ето че най-предната хеджин37 внезапно изпъна далеч напред дългия си врат, пое през ноздрите издълбоко въздух, даде да се чуе висок, пронизителен рев и се втурна после напред като подета от ураган. Мъжете нададоха ликуващ вик и полетяха с животните си по същия ускорен начин. Хеджин беше подушила наситения с влага въздух на нилската долина и скоро керванът се спускаше в тръс по пясъчните хълмове, ограничаващи я от запад, надолу към зеленеещата, ухаеща низина.

— Сиут! — извика ездачът на сребристосивата кобила. — Отивайте в кервансарая и чакайте там заповедите ми!

Той отпусна юздите на кобилата и полетя встрани от другите покрай реката към къщата на кахведжията. Абд ел Оман тъкмо стоеше пред вратата си. Като видя ездача да профучава край него, той промърмори в брадата си:

— Омар Батху, мамелюкският княз, който е по-богат и от самия хадиф! Той ще навести Шейх ер Реисан.

Правилно предположи, защото ездачът възви в портата на Саид Абдаллах, стрелна се през градината в двора и спря пред стълбището, водещо до дивана на най-изтъкнатия от корабните капитани. Трябва да бе много добре запознат с терена.

Тропотът от копитата на коня му не бе останал недоловен. Няколко слуги притичаха, а горе се отвори една врата, от която излезе стопанинът на къщата.

— Абдаллах!

— Батху!

Едва бяха отзвучали виковете и двамата мъже се намериха в обятията си.

— Благословена да е мисълта, която те водеше при мен — поздрави Абдаллах пришелеца. — Влез и бъди добре дошъл!

Броени мигове по-късно те седяха с димящи лули пред уханната мока.

— Минаха месеци, откак не съм те виждал у дома си. Къде си пренасял шатрите си?

— Ту насам, ту натам, където се отваряше работа за ятагана. Пожънахме победи и направихме много плячка, защото Аллах обича сърцатите и благославя техните пътища. А ти? Как са близките ти? Къде е Катомбо, храбрецът, и как се чувства… Зобейде?

Последните думи бяха изречени тихо и почти плахо.

— Катомбо отплава със сандала за Асуан, а Зобейде… тя… тя е…

— Зная, че мъжът не бива да говори за своите жени, но за Зобейде аз все пак имам право да те питам: тя ме обича и ти я сгоди за мен. Аз идвам днес, за да се оженя официално за нея и да я отведа в палата си в Кайро като единствената жена, която някога ще взема. Камилите, които носят моите брачни дари, вече лежат в кервансарая.

— Приятелю, голяма сърдечна мъка се настани в моя дом, защото Зобейде изчезна.

— Изчезна?

Мамелюкът скочи, запрати лулата в най-отдалечения ъгъл и сложи ръка на дръжката на закривения ятаган.

— Да, изчезна.

— Тогава тя е отвлечена, защото Зобейде драговолно никога няма да избяга. Кой е шейтанът, който го е сторил?

— Аз седмици наред търсих напразно, докато накрая Катомбо се върна от Бахр ел Асрак и само час по-късно откри името на похитителя.

— Да, Катомбо е умен, дързък и храбър, той е мой приятел. Но кажи, кой е разбойникът? Аз трябва да видя неговата глава в нозете си.

— Той е могъщ мъж, до чиято глава не са в състояние ятаганите на хиляди да се доберат…

— Хайде назови го, де! — викна Батху, тупвайки крак. — В името на всички шеятин38 на пъкъла, аз трябва да знам името му!

— Чуй го: Хамд ел Арек, мюдюрът на Асуан.

— Тоя ли? Галеникът на хадифа? Дано всички джинове39 го яздят във въздуха, та разчленен да изпопада в Джехенната40! Ти какво стори?

— Поисках самият да отида и я изискам от него…

— Той щеше да нареди да те удушат — пресече го на думата Батху.

— Но Катомбо ме помоли да пратя него.