Скиптър и чук

— Но теб и мен биха могли да разпознаят, макар да не напускаме плавателния съд и да не навестяваме сараи и кахведжии. Трябва да намерим някой лоцман, който да съумее да ни изведе от пристанището през нощта.

— Но после какво? Ако следваме брега, така или иначе пак ще се натъкнем на вражи кораби.

— Ти си на мнение, че трябва да следваме брега? Не, ние ще излезем в открито море!

— Сигурен ли си, че умееш да боравиш добре с корабните книги и ще можеш правилно да правиш всички изчисления?

— Излизам насреща на всеки моряк — ухили се Катомбо.

— Толкоз по-добре. Аз също разбирам от морско корабоплаване. Но човек трябва да вземе из предвид разните възможни случаи… Кой пък е онзи мъж там, дето оглежда така внимателно нас и съда ни?

— Кой?

— До крана, в облеклото на левантинец.

— А-а, оня! Струва ми се, че тоалетът на мамелюк по-добре ще му подхожда.

— Мамелюк? Наистина! Аллах акбар (Аллах е велик), а моите очи бяха наказани със слепота! Това е същият мамелюк, който винаги е придружавал Омар Батху, когато този е идвал при мен. Дали не е тук, за да дири нас? Ще го повикам!

Не бе необходимо да се провиква, а само да махне, тъй като мамелюкът непрекъснато гледаше насам. При знака той приближи и стъпи по трапа на борда.

— Салам ’алейкум!

— ’Алейк! Кого дириш?

— Не бива да споменавам името на онзи, когото диря.

— Кой ти го забрани?

— Моят господар Омар Батху, мамелюкският бей. Трябва да издира двама мъже и една млада жена и после бързо да се върна, за да му доложа, че са стигнали благополучно до морето.

— Ти ги намери. Как стоят нещата с моята дъщеря?

— Господарят нареди да ти кажа, че тя е здрава и щастлива. Само е нажалена, дето не може да бъде заедно с теб, сестра си и син ти.

— Как стана възможно да се озовеш толкоз бърже в Александрия?

— Моят господар ми даде две от най-добрите си джемал — една бишарин-хаджин и една туарегска със сиво-жълт косъм.

— А защо не дойде при мен веднага след като ме съгледа?

— Аз те познах, наистина, ама не знаех дали този кораб е твоят, защото моят господар другояче ми го описа.

— Имаш ли иначе още нещо да ми кажеш?

— Да. Казшефът на Сиут е изчезнал заедно с десет от гавазите си. В Кайро вече го знаят и мислят, че ти си го убил. Не се задържай дълго в Александрия!

— Ще последвам съвета ти, а ти слез долу и се подкрепи с храна и питие!

— Аз не бива да отдъхна, преди да съм изпълнил заповедта на господаря. Искаш ли, ефенди, да ти проводя един лоцман, който живее в Розета и може безопасно да те изведе през нощта от пристанището? Той е брат на моята жена.

— Стори го и десет жълтици ще бъдат възнаграждението ти!

— Дай ги на него, ако пожелаеш. Аз обаче съм длъжен да се подчинявам на Омар Батху и не бива нищо да вземам от теб. Салам ’алейк!

Той притича по трапа и изчезна в гъмжилото от хора, които се щураха насам-натам по брега.

Появата на мамелюка отстрани всяко двоумение. Всичко бе подготвено за отплаване, като междувременно очакваха неговото завръщане. Но той не дойде. Започна да се смрачава и едно голямо подозрение вече се канеше да обземе Абдаллах и неговия зет, когато някакъв мъж, в когото веднага се разпознаваше морякът, стъпи по талпите на трапа.

— Мин инте? (Кой си ти?) — попита Абдаллах.

— Името ми е Есла Бен Афрам. Праща ме моят насиб52.

— Кой е твоят насиб?

— Ти вече си говорил с него, ефенди, когато ти е предал поздрав от Омар Батху, беят на мамелюците.

— Фен хуве? (Къде е той?)

— Върна се при своя господар, защото знае, че аз ще те изведа безопасно от пристанището.

— Защо не дойде с теб още веднъж при мен?

— Не желаеше да му се предлага възнаграждение.

— Кога можем да отплаваме?

— Веднага, ако заповядаш, ефенди. Има добър вятър и до десет минути нощта ще настъпи.

— Къде ти е лодката, с която ще се върнеш?

— Чака ме отвън в рейда.

— Тогава нека започваме!

— В името на Всемилосърдния Аллах! — прибави благочестивият мюсюлманин, като докосна три пъти глава с ръка и се поклони дълбоко по посока Мека.

Сега котвата бе прибрана и платната вдигнати. Потеглянето на сандала не направи впечатление никому, понеже всеки наблюдател би помислили, че той отива само да Розета. Там той, разбира се, не пусна котва, а описа една широка дъга около кея и се насочи после в открито море.

Лоцманът стоеше най-отпред на носа и даваше високо разпорежданията си. Катомбо се намираше лично при кормилото и направляваше кораба. Вечерта беше много тъмна, а звездите още не бяха изгрели по небосвода. Постепенно командите на лоцмана ставаха все по-тихи, докато той грабна внезапно един фенер и го размаха три пъти във въздуха, преди да го остави пак зад заслона, където се бе намирал.

Писъкът на чайка бе отговорът на този сигнал и веднага след това се видя една лодка да приближава сандала.

— Хвърлете едно въже, това е моята лодка! — обясни лоцманът.

Когато това стана, на борда се метна едно едва ли и четиринайсетгодишно хлапе, докато лодката бе взета на буксир.

— Видя ли врага? — попита бащата сина си.

— Да.

— И се приближи до него?

— Да — кимна хлапакът с физиономия, сякаш това беше нещо много лесно и саморазбираемо.

— Къде се намира той сега?