Читаем Скиптър и чук полностью

— Не, ще се отбраняваме.

— Не става. На борда там има десет пъти повече хора отколкото при нас, а ние нямаме топове.

— Искаш да предоставиш на произвола им своето дете и съкровищата си?

— Те не водят война с жени, а и имането ще си ми оставят, защото съм бежанец от хадифа, не войник.

— Прави каквото намериш за добре! Аз ще се подчиня на волята ти.

— Нека питаме и хората!

Това стана. Военният кораб идваше все по-близо. Екипажът на сандала беше напълно обучен в употребата на ръкопашни оръжия и в никой случай не можеше да се нарече страхлив, ала да се наеме с един такъв враг, се искаше едва ли не куражът на отчаянието. Ето защо всички с изключение на един се присъединиха към мнението на Саид Абдаллах. Този един себе Саваб.

— Аллах акбар (Аллах е велик), а моят ханджар е изострен и заточен. Защо един правоверен трябва да се предава на неверници? Аз ще ги излапам, както скакалецът изгризва тревата в полето и листата по дърветата.

Той естествено не съумя да прокара тезата си и бе решено безусловно да се предадат, в случай че корабът наистина се окажеше вражески.

Междувременно той беше приближил толкова, че отвори един от оръдейните люкове. Спусна внезапно всички платна, издигна флага и даде с един изстрел знак да сторят същото.

— Англичанин, значи наистина враг! — извика Абдаллах. — Ние флаг нямаме. Спуснете платната!

Това стана и сега всички с боязливо очакване гледаха пристигането на лодката, която англичанинът спусна, за да дойде на борда на сандала. Тя пристана и един офицер се качи с десет мъже на борда.

— Кой е командващият на този съд? — попита той.

— Аз — заяви Абдаллах.

— Кому принадлежи?

— На мен самия.

— Откъде идва?

— От Сиут.

— Я гледай! Трябва ли това да е истината? Един нилски кораб в открито море! Закъде е предназначен?

— За Масрата.

— Къде са документите ви?

— Нямам такива, аз съм беглец.

— Хубаво — ухили се младият все още мъж. — За да избяга човекът от Египет, пропътува от Сиут през цялата страна и се отправя с нилската си ладия под креперски такелаж към Масрата, която се намира под все същото владичество на султана. Как е името ви, мастър?

— Саид Абдаллах.

— Това е едно много хубавичко име, ала то не може да ме възпре да изпълня дълга си. Налага се да ви помоля за разрешение да претърся плавателния ви съд.

— Сторете го!

Флотският офицер хвърли най-напред един поглед по палубата и се удиви.

— Ама тези добри хорица са изключително добре въоръжени.

— Вие навярно знаете, че при нас всеки мъж има право да носи оръжия, но не е задължително той по тази причина да е и воин.

— Хубаво, водете ме към каютата и в трюма!

Абдаллах го придружи, докато всички други останаха на палубата. Когато офицерът дойде отново горе, физиономията му изразяваше определена степен на несигурност.

— Аз действително не можах да забележа нищо подозрително, ала вашите показания ме заставят да разпоредя да претърсят персонално вас и хората ви. Който излиза в открито море, задължително се нуждае от онези документи, с които да е в състояние да удостовери себе си и своите намерения.

— Машаллах, искате унизително да претърсите един капитан? — кипна Абдаллах.

— Вие не сте капитан, а частен шкипер, който ми се струва подозрителен. Ще се подчините ли?

— Принуден съм.

Претърсването беше предприето — без всякакъв резултат, и Саид Абдаллах вече се мислеше свободен, когато офицерът рече, свивайки рамене:

— Дори и най-малкият съд може да има някое сигурно скривалище за тайни документи, депеши и тям подобни. Какво подслонява шатрата?

— Моята дъщеря.

— Ах, трябва да я поздравя.

Той пристъпи по-близо и разтвори завесата. Ръката на Катомбо се стрелна върху дръжката на камата, ала офицерът направи един много учтив поклон пред дълбоко забулената египтянка и отстъпи после назад.

— Аз на драго сърце бих ви дал разрешение да продължите курса си, но за съжаление това стои извън правомощията ми. Къде е кормчията ви?

— Тук — отговори Катомбо.

— Вие двамата ще ме придружите до борда на моя кораб, за да ви представя на капитана. Нека той се разпореди за по-нататък.

За някакво възражение или пък сериозна съпротива сега беше вече твърде късно. Двамата поканени трябваше да слязат в лодката и бяха откарани до кораба, под чийто шпир можеше да се прочете изписаният със златен печатен шрифт надпис „Eagle“53. Те се качиха по спуснатата бордова стълбичка и бяха посрещнати от няколко морски пехотинци, докато лейтенантът се запъти към квартердека, за да направи там своя доклад.

След броени мигове той се върна и забра двамата. Под една проветрива палатка се бяха събрали офицерите. Капитанът се надигна при появата на двамата мъже и само леко кимна глава.

— Аз чух твърденията ви — обърна се той към Шеф ер Реисан. — Във всичко ли сте казал истината?

— Във всичко.

— Имате ли нещо да добавите?

— Не.

— Вашето име е Абдаллах?

— Да.

— Може би дори Саид Абдаллах?

— Действително.

— В такъв случай вие сте някогашният приятел на вицекраля на Египет?

— Така е.

— Аз действително не виждам причина да се съмнявам в истинността на вашите показания.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза
Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза