Скиптър и чук

— Плава север-североизток и е право на изток оттук, на път за Дамиета.

— В такъв случай сме в безопасност. Окачете един фенер отпред, за да различавам фарватера!

Заповедта беше изпълнена и сега той отново започна да дава високо разпорежданията си от носа. Въпреки опасностите на фарватера след няма и два часа излязоха в открито море.

Когато лоцманът поиска да се сбогува, Савд Абдаллах измъкна шепа жълтици.

— Ето, вземи! Ти предостатъчно го заслужи.

— Сихди, задръж си парите! Мъжът на моята сестра ме помоли да те изведа през блокадата и аз го сторих, защото това беше угодно за него и на Аллах. Твоята благодарност ми е по-скъпа от златото, което ми предлагаш.

Той пристъпи до релинга и въпреки тъмнината скочи с пълна сигурност долу в лодката. Синът го последва със същата ловкост.

— Салам ’алейк! — чу се още веднъж поздравът на двамата. Вълните повдигнаха лодката, една падина я скри отново, сетне… Последната връзка с родината бе скъсана. Саид Абдаллах пристъпи към Катомбо.

— Вярваш ли, че има добри хора, които Аллах обича?

— Вярвам, защото този мъж го доказа.

— Аллах да благослови него и близките му ведно с всички, свързани с нас. А сега ми дай руля. Ти се нуждаеш от почивка, тъй като утре ти ще водиш кораба, докато аз спя.

Катомбо откликна на повелята. Когато на утрото се събуди, съгледа околовръст небе и вода, корабът беше се измъкнал благополучно от затвореното пристанище в открито море. През нощта все още нямаха тази сигурност, понеже на разсъмване лесно можеше да ги забележи някой връщащ се кръстосвач.

Вятърът също беше благоприятен и времето толкова хубаво, че сандалът плава ден и половина без ни най-малко прекъсване или смущение. В следобеда на втория ден Абдаллах и Катомбо седяха при Айша в шатрата, а един от хората беше поел кормилото. В един момент приближи Саваб — той се числеше към екипажа — и плесна ръце в знак, че иска нещо да доложи. Да влезе в шатрата, не смееше да си позволи, защото знаеше, че в нея се намира жена. Катомбо се надигна и излезе навън.

— Хабар е (Какво има), Саваб?

— Погледни нататък, сихди! — Той посочи на север.

— Платно! — отбеляза Катомбо.

— Само едно ли, сихди? Аллах да благослови очите ти, но един от двама ни вижда лъжливо, а моите очи никога не ме мамят.

Катомбо обследва целия кръгозор, ала не можа да открие повече от това, което беше видял.

— В такъв случай те сега те мамят, защото друго платно освен това няма!

— Сихди, ти знаеш, че аз съм Хаджи Саваб Бен Хаджи Кафур ел Керими Ибн Хаджи Шехаб ел Кадири Ибн Хаджи Гханем ен Нур, и каквото казвам, то е вярното, защото оня кораб, дето плава там, има не само едно, а много платна.

Катомбо бе принуден да се засмее.

— Тук си прав, Саваб. Онзи кораб има много платна. Само че морякът не казва там идва кораб, а там идва платно. Трябва да си го отбележиш. Повикай Емир ер Реисан!

Саид Абдаллах дойде и Катомбо му показа кораба.

— Към кой ли флаг принадлежи? — попита последният.

— Не зная и не мога и да отгатна.

— Дали да не насоча малко повече изток-югоизток?

— За да му излезеш от курса? Не, няма нужда, защото той и бездруго се придържа съвсем строго на юг и няма да ни забележи.

— Но преди малко държеше юг-югоизток!

— Само така е изглеждало. Сега, когато ъгълът е отворен, това може да се види по-ясно. Аз се връщам в шатрата, ела после и ти, ако не промени ход!

Той тръгна. Катомбо остана да наблюдава движението на кораба. Той действително държеше строго на юг. След четвърт час трябваше да е вече изчезнал и поради това и той се върна в шатрата, но даде преди туй на Саваб указание да наблюдава внимателно и незабавно да му докладва, ако има нещо необикновено.

— И след четвърт час слугата действително изпляска ръце. Катомбо само подаде глава.

— Какво има?

— Корабът изчезна, сихди!

— Мелих! (Добре!)

Мина малко повече от час и ето че доблестният Саваб отново вече пляскаше.

— Фи хабар гедид? (Нещо ново?) — попита Катомбо.

— Да, сихди, пак един кораб!

— С много платна?

— Да. Изглежда досущ като предишния.

Катомбо напусна чевръсто шатрата.

— Къде плава?

— Почти право на юг от нас. Там!

Катомбо разпозна същия съд, който неотдавна бе плавал на север от сандала и после бе държал курс на юг.

— Иди и доведи бързо ефендито!

Саид Абдаллах дотърча и беше учуден от бързината, с която непознатият съд беше се озовал от едната на другата им страна. Той взе далекогледа в ръка и огледа по-внимателно кораба.

— Катомбо, ние сме изгубени!

— Защо?

— Това е боен кораб, и то навярно вражи.

— Показа ли си флага?

— Не, но той се движеше първо на север от нас и промени курса си само за да ни отреже спасителния път към бреговете на Дерна. Това е сигурно. Само не мога да проумея бързината, с която стана тая работа. Аллах бяриф! (Аллах знае!)

— Дай ми тръбата!

Той я получи и погледна внимателно през нея.

— Имаш право, Аллах знае, но и аз също.

— Обясни ми тогава!

— Това е параход, който се движи и с платна, когато вятърът го позволява. Виждаш ли леката ивица дим откъм кърмата му? Тя става все по-плътна и черна. Сега корабът се е насочил към нас и е под пълна пара. Ти си прав, той ни гони.

— Какво да правим? Да се предадем!