Скиптър и чук

Той се промъкна долу в трюма и пристъпи към едно отделено със здрави талпи помещение, което беше толкова ниско, че човек едва можеше да седи изправен. Почука.

— Катомбо, хер Катомбо!

— Кой е? — попита се отвътре.

— Познавате ли ковача Брандауер от Фюрстерберг?

— Естествено. Кой е вън?

— Спомняте ли си и Томас, дето беше тогава чирак при него и изговаряше „б“-то като „п“?

— Да.

— Аз съм неговият брат, Балдуин.

— Ти си братът на Томас? Какво правиш тук?

— Матрос съм.

— Закъде е предназначен „Игъл“?

— Беше определен за кръстосвач, но сега се връща в Англия, понеже плени важна личност.

— Кого?

— Малекпаша.

— Машаллах, Великия везир?

— Да. Заловихме го на един кораб, с който възнамерявал да отиде до Тенедос.

— А хората от екипажа?

— Също военнопленници.

— Къде?

— Отсреща в трюма.

— Къде са моите хора?

— Турците са приютени в бакбордния, а вашите в щирбордния трюм.

— Къде е Саид Абдаллах?

— При тях.

— А жена ми?

— Жена ви? Вие имате жена? А, да, забулената дама в каютата на графа!

— В каютата на графа? Машаллах, кой я е отвел там?

— Самият граф, той се задоволи със съседното помещение.

— Видял ли е лицето й?

— Не, зная го точно, понеже аз обслужвам и него, и нея. Тя е страшно сърцата и от приборите за ядене задържа един нож, с който се кани да се прободе, ако някой побутнел облеклото й.

— Ще й предадеш ли едно съобщение?

— Не искате ли сам да говорите с нея?

— Подиграваш ми се!

— И през ум не ми минава. Майстор Брандауер ви е спасил, а каквото той може, мога и аз. Аз ще ви освободя.

— Наистина ли? — възкликна се зад талпената стена.

— Да. Вие избягвате и аз офейквам заедно с вас, защото трябва да утоля тоя вечен глад.

— Ама как ще я подхванем тая работа? Можеш ли да ми отвориш?

— Да, та нали заключалката се състои само от две дървени резета.

— Ще съумееш ли да ми набавиш един моряшки костюм?

— Фред има още един в сандъка си и няма да забележи веднага, ако си го заема тайно.

— Значи всички пленници са подслонени в трюма?

— Да, така е.

— Къде спят офицерите?

— В каютите си.

— А моряците и войниците?

— Под фордека.

— Маже ли отвън да се заключи изходът за нагоре?

— Да.

— Каютите също?

— Да.

— Аз мога ли оттук да отида при хората си?

— Много лесно.

— Колко души стоят на вахта?

— Двайсет, без офицера.

— Моят съд все още ли е на вързалото?

— Да. Претърсиха го внимателно, но нищо не взеха.

— Къде отнесоха оръжията ни?

— В арсенала за лично оръжие.

— Как се стига дотам?

— Само през капитанската каюта, която комендантът сега е отстъпил на графа, и където понастоящем живее вашата съпруга.

— Аха, ще стане. Има ли големи пирони на борда?

— Колко искате. За каква цел?

— За заковаване на каютите и люковете. Достави колкото можеш и заедно с тях няколко чука на някое такова място под палубата, където няма да бъдат преждевременно забелязани. На мен донеси един добре заточен, островърх нож.

— Мога да донеса повече от дузина, кокът има достатъчно от тях.

— Погрижи се също за купчина въжета и ремъци за връзване на пленниците!

— Ще се погрижа.

— Добре. Кога ще дойдеш?

— При следващата вахта, когато всичко спи.

— Можеш ли преди туй да се промъкнеш и до моите хора?

— Да. Всички офицери са насядали край трапезата.

— Подготви ги тогава и същевременно хвърли едно око дали арсеналът е отворен!

— Всичко ще бъде изпълнено, хер Катомбо.

Той тръгна, а пленникът остана в неподлежаща на описание възбуда. Той лежеше в тесния си затвор, а жена му се намираше в ръцете на графа, от когото всичко можеше да се очаква, ако не й се доведеше незабавна помощ. Беше в трескаво състояние. Минутите се разтягаха до вечност, ослушваше се при всеки звук и шум. В тази тъмна дупка не можеше да следи хода на времето. Вече си мислеше, че морякът само го е поднесъл или най-малкото е възпрепятстван да изпълни обещанието си, когато най-сетне долови леки стъпки, които приближаваха към неговия кафез. Резетата бяха издърпани и един тих глас заговори:

— Излизайте сега!

Катомбо изпълзя навън и протегна с истинско блаженство крайниците си.

— Имаш ли ножовете и ремъците?

— Да. Касапски ножове, ножове за разрязване и приборни ножове в голямо количество и цял вързоп ремъци.

— Пироните?

— Приготвени са, в големия въжен кангал до гротмачтата. Има и четири чука, взех всичко от дърводелската работилница.

— Беше ли при жена ми?

— Да. Тя се бои за вас и ви моли да си пазите живота.

— Как стоят нещата с арсеналното помещение?

— Заключено е, но няколко брадвени удара лесно ще строшат вратата. Горе всичко живо спи, а вахтените не подозират ни най-малкото.

— Води ме тогава при моите!

— Елате!

Той го улови за ръката, повлече го през трюма и го отведе до една врата, зад която се долавяше шум като от шумолене на човешки тела в слама.

— Тук е.

Катомбо попипа и набара три резета, които избута.

— Мен ди? (Кой там?) — попита се високо отвътре. Той отвори.

— Абдаллах, говори тихо! Аз съм, Катомбо.

— Катомбо? Хамдулиллах (Слава на Аллах), свободен ли си?

— Да. Искате ли и вие да бъдете свободни?

— Не питай, а ни дай оръжия!

Всички бяха наскачали и запротягаха ръце към него.

— Да, оръжия, оръжия дай, та да се освободим!

Катомбо ги изблъска назад.