Скиптър и чук

— Той е враг на падишаха. Дойде в Стамбул като пълномощник на своята страна и злоупотреби по позорен начин с доверието, проявено към него, като с подкупване един харемски пазител опита да се вмъкне в харема на султана. Беше заловен и само качеството му на пратеник му спаси живота. Но беше прогонен от страната и му бе дадено да разбере, че не бива повече да се мярка в Стамбул, ако му е мил животът. След като сега обаче е заловен на вражи кораб, можем да гледаме на него и го третираме като враг. Казвам ти, този улов за мен е по-ценен от едно спечелено сражение. В името и брадата на Пророка, много бих дал, той да беше не твой, а мой пленник.

— По този въпрос неща поговорим по-късно, може би ще ти го отстъпя. Има ли сред твоите хора такива, които умеят да обслужват един боен кораб?

— Всичко са добри моряци.

— Отиди тогава на палубата! Сега ти отново си свой собствен господар.

Пашата побърза да се отзове на подканата. Катомбо слезе до неотдавнашния си затвор, в който намери графа вече под резета. Оттук един тесен проход водеше отсреща до другия борд, където седяха пленените турци. Той остави Балдуин да го води. Морякът отвори една врата, изотзад която лъхнаха задушаващи изпарения. При светлината на фенера различиха фигурите на пленниците, които лежаха на прогнила слама и сега се надигнаха.

— Искате ли да бъдете свободни? — попита Катомбо. Екна едногласно „Да“.

— Вречете се тогава, че ще ми се подчинявате, ако вашият господар, пашата, го заповяда!

— Вричаме се!

— Та’алу! (Елате!)

Процесията се раздвижи и стигна горе на палубата. Освободените бяха препратени към предната бронирана кула. Катомбо се насочи към руля, където Малек паша му протегна ръка.

— Ти си завладял кораба с всичко по него, той ти принадлежи. Искаш ли да ме откараш в Стамбул?

— Питай Абдаллах! Каквото той пожелае, това ще сторя.

— Той ми разказа всичко. Милостта на хадифа е като стрък трева, който се превива пред всеки вятър, но милостта на Аллах е вечна и неизменна. Моят приятел Абдаллах що дойде с мен до Стамбул, „Сияйните страница всемирния лик“, той вече ми го обеща. Султанът ще му въздаде забрава за изстраданите болки.

— Вярно ли е? — попита Катомбо баща си.

Онзи кимна.

— Тогава идвам и аз. Само бих желал да ми изпълниш една молба, о, везир.

— Изречи я, тя е изпълнена.

— Приеми този кораб с всичко, което му принадлежи, като дар от мен!

— Аллах ил Аллах! Сериозно ли говориш?

— Как бих могъл да си правя майтап с теб!

— И графът също ми принадлежи?

— На теб и Великия властелин. Той отрови моята младост и ме прокуди в чужбина. Аллах го даде днес в ръката ми, ала аз ти го подарявам, защото ликът на султана ще просветне към теб в радост и благословия, ако му заведеш този пленник.

— Неговият лик ще засияе и към теб. Бъди мой син, както си син на моя приятел и брат! Ти рейс ли беше?

— Да.

— Умееш ли да управляваш този кораб?

Очите на Катомбо просветнаха. Той трябваше да пипа чевръсто, защото тук пред него се откриваше едно блестящо бъдеще, каквото нямаше да му се предложи повторно.

— Умея.

— Вярвам ти и ще ти се доверя. Ти ще бъдеш капитан, докато Великия властелин отреди нещо по-добро за теб.

— В такъв случай те моля да кажеш незабавно на хората си, че трябва да ми се подчиняват! Крайно време е да въдворим необходимия порядък на борда.

— Ела!

Той тръгна напреде му към предната бронева кула, където турците тутакси се хвърлиха ничком пред него на палубата.

— Лежете в праха и чуйте какво ще ви кажа! Този мъж е мой син и приятел, аз му предавам управлението на тоя кораб и вие сте длъжни да му се подчинявате в интерес на живота си така, както на самия мен! Бастонадата и клупът са ви известни!… Сега, Катомбо, говори ти по-нататък с тях!

Той се върна обратно при кормилото. А Катомбо свика и своите араби и скоро разпорежданията му бяха дадени по такъв начин, че всеки пост бе някак си зает и той можеше да се надява да стигне благополучно до Стамбул…

Сега на изток просветля — знак, че денят започва да настъпва, и машинистите слязоха при пещта, за да дадат парна сила на кораба. За Айша бе взета шатрата от сандала и разпъната на квартердека. Катомбо стоеше до нея. Саид Абдаллах бе все още на руля, а Малек паша се бе оттеглил в капитанската каюта, която — като най-доброто и изискано помещение — щеше да му служи за местопребиваване.

В един момент Саваб пристъпи към Катомбо. Той беше станал щурман и се надяваше немалко от този ранг.

— Сихди, там долу, където са запрени офицерите, някакъв постоянно лумка и иска да говори с капитана.

— Повикай незаетите хора да дойдат с оръжията си и после ще отворим.

Оръжията бяха вече разпределени и след броени мигове една внушителна редица от моряци се строи пред каютите.

— Саваб, отвори! — повели Катомбо.

Щангите бяха магнати и гвоздеите извадени. Капитанът незабавно излезе, последван вкупом от офицерите. Всички бяха въоръжени до зъби, ала трябваше да съзнаят, че една съпротива без помощта на затворения екипаж ще бъде злополучно начинание. Стойката, която Катомбо бе заел, им подсказа, че той е мъжът, към когото трябва да се обърнат.