Скиптър и чук

Зад тях идваше камила със скъпоценна сбруя и тахтиреван, в който седеше една забулена жена. В прегръдките си тя държеше едно приблизително двегодишно момиченце, чиито детски черти даваха да се заключи за красотата на майката.

После следваше един слуга, водещ няколко товарни камили, а шествието заключаваха неколцина въоръжени мъже, на които си личеше, че добре умеят да боравят със закривените ятагани и дългоцевните си пушки.

Двамата предводители поддържаха оживен разговор.

— Знаеш ли със сигурност, че се намираме на правилния път, Катомбо?

— Да, татко — отвърна запитаният. — Знам точно, че вечерта, значи след приблизително три часа, ще достигнем ваха58.

— Хамдулиллах! Ние естествено не се страхуваме от едно такова пътуване, ала Айша и детето не притежават нашите сили и за тях е наложително ездата да свърши. Какво ли ще каже Омар Батху?

— А Зобейде? Те хабер си нямат, че идваме, и изненадата им ще е също толкова голяма, както радостта, която нашето посещение ще предизвика.

— Шест години! Дълго време не сме ги виждали. За теб то беше щастливо, за Омар — не. Ти стана капудан-паша, а той беше осъден на смърт, защото се бе разчуло, че не е стоял далеч при убийството на мюдюра на Асуан и нашето бягство. Удаде му се да избяга и сега трябва да живее преследван и извън закона в пустинята, която единствена му предлага сигурност.

— Това е лошо, но неговото нещастие не е чак толкоз голямо, както изглежда. Той и Зобейде се обичат, а неговите мамелюци са му истински предани. Аз ще използвам влиянието си, та хадифът да му разреши да се върне.

— Простира ли се влиянието ти толкова далеч? Вицекралят е почти автономен владетел на своята страна. В Маср59 волята на султана нищо не преде и освен това трябва да вземеш предвид, че в очите на вицекраля ти самият подлежиш на наказание.

— Много е важно дали в Нурван паша ще бъде разпознат Катомбо, който надхитри и победи мюдюра на Асуан. Но стой! Що за точки са онова?

Той посочи с ръка напред, където в края на зрителното поле се появиха няколко бели точки, които приближаваха. Керванът спря и мъжете се уловиха за оръжията.

— Врагове ли са? — попита със страхлив глас забулената.

— Не можем да знаем, Айша — отвърна Катомбо. — Почти всеки пустинен жител тук е повече или по-малко разбойник или крадец.

— Много са — рече Саид Абдаллах. — Можеш ли да ги изброиш, Катомбо?

Този сложи ръка над очите, за да го заслепява по-малко слънцето.

— Пет…десет…дванайсет…петнайсет…двайсет! Превъзхождат ни по брой.

Ездачите все повече приближаваха. Белите им хаици60 блестяха на светлината на слънцето. Те бяха забелязали пътниците и се насочваха към тях в широка редица, чиито флангове постепенно се изнасяха напред, ката че керванът щеше да бъде обграден.

Айша трепереше от възбуда и здраво притискаше дъщеричката към себе си.

— Не се бийте, а по-добре се предайте! — помоли тя.

— Успокой се! — заговори Катомбо. — Няма от какво да се страхуваме. Аз познавам един от тях. Той беше с Омар Батху, когато този дойде да вземе Зобейде.

Ездачите размахваха заплашително своите копия и кремъклийки, а когато кръгът около малкия керван се сключи, предводителят запита:

— Кои сте вие?

— Пътници, които търсят някой вах и желаят мир с вас.

— Откъде идете?

— От Маср.

— И накъде се каните да вървите?

— Ти питаш, като да си някой гавазин. Кой те е направил господар на пустинята?

— Гавазин? Аз не съм роб, а свободен мъж. Един ибн араб не е полицай.

— Тогава си следвай пътя, както ние нашия!

— Нашият път е вашият. Вие идвате от Маср. Това не е добре за вас, тъй като трябва да ви отведа при нашия шейх.

— Как гласи неговото име?

— Може би ще го узнаеш!

— Аз вече го знам. Твоят повелител е Омар Батху, когото ние дирим.

— Ти познаваш ли го? Кой ти го е назовал?

— Ние сме негови приятели. Води ни!

— Ако си негов приятел, няма защо да се кахъриш, но ако сте врагове, вие сте изгубени. Хайде!

Шествието се раздвижи.

Бяха яздили може би час, когато в далечината се появи един ездач, който трябва да яздеше някоя много добра хеджин, защото бегът на животното бе толкова бърз, че той само след пет минути се бе приближил в слуховия обсег. Ездачът беше още млад мъж, който бе накачурил цяла камара оръжия по себе си. Той, види се, ни най-малко не се страхуваше от групата, а приближаваше спокойно и спря своята хеджин едва когато беше достигнал бедуините.

— Салам ’алейкум! — поздрави, вдигайки ръка към челото си.

— Сал’…’ал! — отговори предводителят късо. Той трябваше да отвърне на поздрава, ала не го изрече напълно — знак, че тепърва иска да реши дали да се отнася приятелски към непознатия. — Откъде идваш?

— От Блидах.

— Това е много далеч. И накъде тъкмиш да идеш?

— Към Короско.

— Това също е далеч. Към кой дуар принадлежиш?

— Аз съм син на бени солиман и се казвам Мехем ал Олахад.

— Бени солиманите са мирни пастири. Ти обаче носиш твърде много оръжия по себе си.

— Не знаеш ли, че джумът61 обитава пустинята и нощем Господарят с голямата глава62 надига своя глас? Ти също имаш оръжия, но въпреки това аз те поздравих като приятел.