Скиптър и чук

— Защо? Какво ме е дерт Нурван паша? Той е офицер на султана, а аз съм офицер на хадифа. Не съм длъжен да му се подчинявам. Хадифът ми заповяда да заловя или убия Омар Батху и аз това и ще сторя, макар че сега ще възникне люта битка, понеже те са предупредени. А ти ще си получиш утре наказанието, задето ни издаде.

— Бъди милостив, о, ага! Не можех да постъпя другояче.

— Кой е твоят господар, той или аз?

— Ти, сихди. Но вземи предвид, че ще поставиш хадифа в много затруднено положение, ако убиеш най-висшия морски офицер на султана!

— Аз няма да го убия, в случай че не ми попречи да изпълня своя дълг. Видя ли жената на мамелюка?

— Зърнах лика й, защото тя според адетите на бедуините не беше забулена.

— Наистина ли и толкова красива, както са разправяли на хадифа?

— Да, тя е прекрасна като никоя от хураите на рая.

— Тя трябва да краси харема на хадифа! Сега ти ще се върнеш при Нурван паша и ще му кажеш да ми предаде мамелюка заедно с тази жена. Тогава аз ще се оттегля, без да стъпя във ваха.

— Той няма да го стори, защото неговата жена е сестра на жената на Омар.

— Тогава ние ще нападнем и негова ще е вината, ако бъде убит и той. Върви! Може би ще ти отменя наказанието.

Подчиненият се покори. Мина известно време, преди да се върне.

— Е? — попита агата.

— Сихди, той много се разгневи и поиска да ме убие, задето съм дръзнал да му направя едно такова предложение.

— Как гласеше отговорът му?

— Ти трябвало да идеш и да си прибереш мамелюка.

— Знае ли той колцина сме?

— Не — излъга Назифи, за да не си влоши положението.

— Той може би мисли, че сме по-малобройни от неговите хора. Ще нападнем! Донесеш ли ми кратуните на четиримата врагове, които самият си пречукал, ще ти бъде простено. Напред! Ще обградим ваха и когато дам сигнала, нападаме и убиваме всеки, който се съпротивява. Всичко, що намерим, е ваша собственост.

Това обещание бе разчетено да разпали храбростта на еничарите и наистина постигна желаната цел. Те се разделиха на две дружини, за да обградят бивака от всички страни. Дълбока тишина бе надвиснала над пустинята. Но след известно време прозвуча крясъкът на орел и в дуара веднага стана шумно.

Прокънтяха заповедни гласове, разнесоха се проклятия, изстрели затрещяха. После мъжете захвърлиха кремъклийките и заработиха само с ножове. Полека-лека се смесваха и женски гласове в олелията. Еничарите имаха прекалено голямо надмощие и побеждаваха. Това бе сцена, зловеща и варварска, каквато само в Сахара може да се разиграе, където кръвта тече в жилите така жарко, както слънчевият зной се сипело дюните на странстващите пясъци. Тук и там се стрелваше бързо и безшумно между шатрите фигурата на някой бягащ мамелюк и изчезваше в пустинята. Едва с просияващия ден всичко се свърши.

Агата стоеше, кървящ от няколко рани, в средата на дуара. Пред него лежаха четири глави, които Назифи бе донесъл.

— Това е добре! Простено да ти е. Преброй мъртвите! Докато Назифи изпълняваше тази заръка, агата пристъпи към пленниците. Те бяха все жени, с изключение на тежко ранения Катомбо сред тях не се намираше ни един мъж. Всички мъже, които не бяха се спасили с бягство, бяха избити. Саид Абдаллах и Омар Батху също бяха загинали.

Жените представляваха покъртителна група, повечето от тях бяха изтърпели грозните изстъпления на подивелите еничари. Недалеч от тях седяха на земята Зобейде и Айша. Зобейде плачеше над труповете на своите любими, даже дъщеричката й бе убита от някакъв заблуден куршум. Айша се мъчеше сред порой от сълзи да спре кръвта, течаща от раната на Катомбо. Той беше получил един ятаганен удар по главата и лежеше проснат в цял ръст пред нея на пясъка. Зулейка, второто дете, спеше недокоснато от зверствата на битката редом до своя изпаднал в безсъзнание баща.

Студените очи на агата прелетяха по групата.

— Как се казваш? — попита той Айша. Тя назова името си.

— А този мъж?

— Това е Нурван паша, великият адмирал на султана — отвърна тя гордо. — Ти го рани и изби хората му. Горко ти, когато Великият повелител го узнае!

Еничарският предводител се изсмя шумно.

— Аз съм ага на хадифа. Твоят султан нищо не може да ми стори, защото аз съм длъжен да се подчинявам единствено на моя господар. — Той се обърна към Зобейде: — Как те викат?

— Зобейде.

— Ти си дъщерята на Саид Абдаллах и жената на Омар Батху?

— Да.

— Не реви, защото твоята скръб ще се преобрази на блаженство и радост. Ти си предопределена за харема на хадифа.

Нейните очи просветнаха гневно през сълзите.

— По-напред ще се самоубия!

Тя измъкна ножа от пояса на убития Омар, ала агата сграбчи с бързо движение ръката й.

— Назифи!

Еничарят дотича.

— Предавам ти тази жена. Тя ще бъде отделена от другите пленници, защото е предназначена за хадифа. Ще бдиш над нея, та да не си направи нещо лошо.

Зобейде се хвърли на врата на сестра си, за да не позволи да я разделят с нея. Двете се обгърнаха с все сила, но това нищо не помогна, бяха изтръгнати една от друга. Назифи поведе Зобейде към една камила, в чийто тахтиреван трябваше да се качи.

— Убий ме, жестоки! — извика Айша с най-голяма болка.