Скиптър и чук

Това бе едно съвсем необичайно за неговия ранг поведение. В страните на горещия климат всеки високопоставен мъж се обгражда с многобройна прислуга, какъвто е обикновено и при нас случаят. За почти всяка отделна дейност си има съответния извършител и с цялото това множество от подчинени се парадира, особено при тръгване навън, като голям разкош. Изразът тръгване навън всъщност е неправилно характеризиране, защото никой господар няма да ти тръгне пеша по улицата, а или ще язди, или ще пътува с кола, или пък ще заповяда да го носят. Че Катомбо въпреки своя висок пост се отправи пешком към палата, си имаше своята причина както в неговите западноевропейски разбирания, така и в обстоятелството, че той тук нямаше на разположение прислуга, но това при всички случаи бе един пропуск по отношение уважението, което трябваше да докаже на вицекраля и чрез това, като потегли към него под съпровода на бляскава свита.

Хадифът току-що бе напуснал банята. Той седеше на един бял копринен диван и пушеше. Червеното му сетре искреше от брилянти. На чалмата му блестеше аграф, чиято стойност възлизаше на стотици хиляди. Грифът на едно дамско лезвие имаше за украса диамантено топче и бе инкрустиран с редки скъпоценни камъни.

Владетелят имаше лошо настроение. Пред него стоеше еничарският ага, главният шеф на вицекралската полиция, и правеше ежедневния си доклад, който явно съдържаше много неща, предизвикващи гнева на господаря.

Но ето че приближи, пълзейки, един роб.

— Какво искаш, куче? — запита го вицекралят.

— Господарю, един мъж, който се нарече Нурван паша, иска да говори с теб, Слънцето на мъдростта и Олицетворението на силата.

В лицето на вицекраля нещо потрепна. Той метна един яден поглед към агата.

— Виждаш ли, че той идва, и че пустинята не го е погълнала? Ако беше пукнал заедно с другите, нямаше да може да додява ни на мен, ни на теб.

Агата сведе поглед към земята.

— Господарю, аз не можех да знам каква ще е волята ти.

— Един слуга всякога трябва да знае волята на своя господар. Пусни го да влезе!

Катомбо пристъпи вътре.

Той поклони едва-едва глава и само сложи десница в знак на почит върху областта на сърцето.

Хадифът го посрещна с леко движение на ръката.

— Салам ’алейк! Адмиралът на султана е добре дошъл при мен. Каква работа доведе твоите нозе насам?

— Аз не идвам като пратеник на моя всемогъщ господар, а по частна работа.

Неговите очи срещнаха с мрачен поглед агата и се обърнаха после въпросително към вицекраля. Този разбра немия въпроси и отвърна:

— Този мъж е моята дясна ръка. Ти можеш да говориш пред него, както ако бях сам.

— Тогава позволи да седна!

Той прибута с крак една възглавница в близост до хадифа и се намести на нея. Вицекралят беше пропуснал да предложи на капудан-паша място за сядане и поради това бе принуден да преглътне упрека.

— Настани се и започвай! — рече със спокоен тон, ала бръчката между веждите му бе знак, че самоувереното държане на пашата го е разгневило.

— Казваш, този мъж бил дясната ти ръка — поде Катомбо. — Защо я насочи ти тая ръка срещу мен?

— Срещу теб? — попита хадифът с лицемерно удивление. — Говори по-ясно!

Катомбо повдигна феса си.

— Виж раната, която твоята дясна ръка ми нанесе!

— Ти имаш рана? Тя ти е била нанесена от моя ага?

— Така е, господарю, и ти го знаеш от дълго.

— Не го знам, но веднага ще го узная. — И той се обърна към агата: — Твоят ятаган ли нанесе тази рана?

— Не — отвърна запитаният.

Вицекралят погледна пашата с доволна физиономия.

— Ти чу, а агата никога не ми казва неистината, защото знае, че ще му сложа сетне главата пред нозете.

— Той действително не лъже и въпреки това казва неистината, защото по вина на неговата заповед бях толкова близо до смъртта.

— Разказвай! Твоето слово звучи необикновено и тайнствено, но ти ще разрешиш загадката.

— Загадката на теб вече ти е известна — отговори Катомбо невъзмутимо — и аз не бива да се осмелявам да ти отнемам ненужно скъпоценното време. Твоят ага уби мои приятели в пустинята. Кажи дали това се случи по твоя заповед!

— Как се казваха приятелите ти?

— Саид Абдаллах и Омар Батху.

— Това не звучи добре за теб. Нямаш ли по-добри приятели?

— Те бяха приятели, по-добри от които никога няма да мога да намеря.

— Убийци бяха те! Те бяха убили Хамд ел Арек, мюдюра на Асуан, и трябваше да умрат. Не знаеш ли, че Коранът казва: „Еддем б’еддем!“ (Кръв за кръв, око за око!)?

— Те не бяха го убили, а победили в честна битка Той беше отвлякъл дъщерята на Абдаллах и вдигна срещу него оръжие, макар този да искаше да му прости. А какво бяха сторили мамелюците, които си наредил да избият заедно с Омар Батху и Саид Абдаллах?

Очите на хадифа проблеснаха гневно към говорителя.

— Куче, как се осмеляваш да говориш така с мен!

— Куче? Ти се осмеляваш да наречеш Нурван паша, адмирала на Великия повелител, куче?

— Нищо не се осмелявам аз, защото един знак от моя страна може да те погуби.

— Ти не си ми господар или началник. Аз не се боя нито от знака, ти, нито от заплахата ти. Мюдюрът беше застрелян от Саид Абдаллах при неизбежна самоотбрана, а Омар Батху изобщо не е присъствал.

— Докажи го!