Скиптър и чук

Хоенег грабна фенера и напусна килията. После залости вратата с двете резета и изкачи няколкото стъпала до мястото, където стълбището се разделяше. Към едната страна се стигаше до портата, през която бе домъкнат Катомбо, а от другата се отиваше до вътрешния приземен етаж на замъка. Пристигнал тук, графът духна фенера, изкачи широките мраморни стъпала и замислен навести работната си стая. Там остави фенера.

След това отиде в библиотеката, която бе ярко осветена, и дълго време прелиства стари, пожълтели книжа. Прочете внимателно два-три пъти няколко документа и после ги заключи така грижливо, като че от тях зависеше нещо изключително важно.

През нощта не можа да намери покой, а се мяташе в постелята насам-натам, докато стана ден. Надигна се бързо и много скоро напусна града.

Пътят му го отведе до бранището в гората, където завари циганите силно угрижени от липсата на Катомбо. Ваджината беше първата, която го съгледа. Тя веднага използва случая да изложи тъжбата си.

— Ох, височайши господарю, опечаление се настани при хитаните и тревога при децата на моя народ. Не сте ли видял сина ми Катомбо?

— Не. Каква е работата с него?

— Изчезна, от вчера напусна бивака и никой не е открил следа от него. Лесът не приютява диви животни, които биха могли да го разкъсат, а пък и той на никого не е доверил, че се кани драговолно да ни напусне. Сигурно го е сполетяло някакво нещастие.

— Какво ще му се е случило? Каравей пристъпи по-близо.

— Какво му се е случило, ние не знаем — рече с мрачни очи, — но аз познавам неговия враг, единствения, който имаше, и на когото неговото изчезване трябва много да е залегнало на сърцето. Горко му, ако има пръст в тая работа!

— Кого имаш предвид, момче? Обади ми го! Аз съм ваш приятел и ще ви предложа всяка помощ и подкрепа.

— Тъкмо на вас не е нужно да го назовавам. Но децата на боанжарите имат зорки очи, ловки ръце и памет, която не забравя нито доброто, нито злото деяние. Или Катомбо ще е тази вечер отново при нас, или ще се подготвим за отмъщение!

— Стори го, драги мой, само огледай внимателно мъжа, срещу когото възнамеряваш да насочиш отмъщението си. Впрочем тези неща не ме засягат. Аз идвам по една друга работа и имам да говоря с важда и ваджината.

Той махна на двамата старци и закрачи от лагера навътре в леса.

Те го последваха и не забелязаха, че след тях Каравей също напусна мястото. Отдалечил се достатъчно, графът спря и се обърна назад към двамата.

— Имам да ви поставя няколко въпроса. От истинността на отговорите ви зависи вашето щастие или нещастие.

— Говорете, господарю! — помоли старата. — Ще ви кажем всичко, което желаете.

— Кои са бащата и майката на тоя Катомбо?

— Аз съм бащата — отговори важда.

— А аз майката — допълни ваджината.

— Действително ли твърдите да сте истинските родители? Та на човека си му личи, че не е циганин.

Двамата старци си хвърлиха един поглед на разбирателство. После ваджината отвърна:

— Той е циганин, господарю, и мой обичен син.

— Къде си го родила?

— Далеч на юг на един остров, дето го наричат Сицилия.

— И кой беше баща му?

— Този тук, моят мъж.

— Лъжеш!

— Бихте ли могъл да ми докажете, че говоря неистина?

— Мога и за тая цел ще ви разкажа накратко една история. Не сте ли чували вече по-рано името Хоенег?

— Как бихме могли?

— Значи никога преди не сте били в тази страна?

— Нивга.

— Хм-м. Имало един граф фон Хоенег, който бил увлечен от чара на една циганка, както аз сега от красотата на Лилга. Тя напуснала своето племе и поискала да се омъжи за него. Когато той не се съгласил, върнала се обратно при своите. Графът се оженил, неговата съпруга го дарила със син, който един ден, броял едвам единайсет месеца, изчезнал безследно. Никога не се чуло нищо за момчето, ала графът узнал, че въпросния ден наблизо се навъртали хитани. Някакъв мъж видял една циганка да се задава от графската градина с вързоп в ръцете и когато отминала, чул даже приглушения глас на дете, поради което приел, че жената е носела дете. Знаете ли коя е била тази жена? Бившата възлюбена на графа, която искала да му отмъсти с похищението на детето!

— Едно такова твърдение се нуждае от доказателства, височайши господарю.

— Те са налице, и то толкова ясни и категорични, че аз дори мога да назова името и настоящото местопребиваване на извършителката.

— Хората злословят по адрес на хитаните толкова много неща, които все пак са си само лъжа.

— Аз обаче казвам истината. Ти си била тази жена, а отвлеченото дете до вчера се намираше при вас!

Той я погледна заплашително в лицето. Тя, изглежда, ни най-малко не се уплаши и отвърна спокойно:

— Искате да си направите шега с двама бедни, стари хора, господарю?

— Шега? Аз говоря сериозно и работата може да ви струва главите. Графът, за когото ви разправих, бил накарал да татуират на ръката на детето фамилния герб, както било обичай от прастари времена. По този знак хората ще разпознаят отвлечения. Може би в момента той се намира при съдията, който ще разследва нещата. Вие няма да напускате бранището нито за миг и ще бъдете пленници на горските служители до по-нататъшните ми разпореждания.