Читаем Скиптър и чук полностью

— Не, съжалявам те и ще съумея да отмъстя за грабежа, който ти начена спрямо мен. Не на теб лично, а на него, защото твоето наказание ще си дойде изцяло от само себе си — по-справедливо, по-голямо и по-тежко отколкото аз бих могъл да ти го наложа.

— Ти се осмеляваш да говориш така с твоята бъдеща ваджина? Казваш, че не си ме желаел за жена, а знаеш ли всъщност дали аз те желая все още за мъж? Какво наказание би могъл да му отредиш и какво наказание би могло да сполети и мен? Катомбо, духът на умопомрачението се е вселил в теб, моли се на Бование да те избави от безумието! И когато твоята душа стане отново светла и ясна, ти ще осъзнаеш, че Лилга няма нужда да проси от теб опрощение и любов. От опрощение тя не се нуждае, защото не е прегрешила спрямо теб, а любов ще си намери навсякъде, повече отколкото някоя изискана и бляскава дама, дето напразно повдига очи към графове и херцози.

Той я погледна с безкрайно състрадание в пламтящото лице.

— Лилга, не мен е обхванало безумието, а теб! Не аз ще се опомня, а ти, и после ще копнееш за опрощение, както слепецът за светлината на слънцето. Ох, добре разбрах аз езика на твоите очи, когато височайшият господар искаше да си вземе от теб целувката, а аз лежах под песа! Усетих ужасеното чукане на пулса ти, когато замахнах с ножа към него! Сърцето ти вече не е мое, то принадлежи на него. И дори да поиска да се върне отново, аз не бих пожелал да го имам, защото само немислещото, безпомощно сукалче поема хапката, която друга уста предварително е сдъвкала.

Той трябва да я бе обичал с всяка мисъл на душата си, това можеше да се чуе от хрипящата ярост, с която изговори последните си думи. По челото му бе избила пот на едри капки. Зъбите му бяха здраво стиснати и даже нанесената боя не бе в състояние да прикрие мъртвешката бледност по неговите страни. От всичко това момичето не забелязваше нищо, гневът я бе овладял така напълно, че гласът й звучеше почти дрезгаво, когато отвърна с оскърбителна подигравка:

— Е добре, ако ме смяташ за любовница на графа, то трябва да знаеш, че ти си един жалък дребосък в сравнение с такъв един мъж. Аз се присмивам на теб и всичките ти заплахи.

С няколко бързи крачки тя изчезна зад дърветата.

При нападението си преди малко на графа той бе доказал, че не му липсва кураж и сила. Но сега, когато действителността на неговата загуба лежеше неотменимо пред него, той се облегна на най-близкото дърво и здраво притисна тлеещото си чело към неговата твърда, грапава кора.

Така стоя дълго време. В един момент ненадейно почувства една ръка на рамото си. Вдигна поглед. Пред него стоеше ловният надзирател Щефан.

— Ти ли си Катомбо?

— Да — отвърна с тон, сякаш току-що се пробуждаше от тежък, дълбок сън.

— Лилга, младата циганка, не е ли твоя годеница?

— Защо питаш?

— Защото в такъв случай имам нещо да ти доверя. Тук никой ли не ни подслушва?

— Тайна ли е това, което имаш да ми кажеш?

— Да. Аз съм ти приятел и бих желал днес да ти окажа една голяма услуга.

Катомбо изгледа надзирателя недоверчиво.

— Мой приятел? Откога претендираш да си такъв? Не си ли ни оскърбявал и преследвал най-много от всички?

— Теб не, а другите, който до един са притворни и коварни. Ти никога не си задигнал и едно дърво, не си посегнал на дивеч. Ей затова те харесвам и бих желал да ти го докажа.

— Да се отдалечим тогава на известно разстояние оттук!

Те закрачиха навътре в гората, додето стигнаха едно място, където можеха да бъдат сигурни, че няма да бъдат видени и чути. Тук циганинът спря.

— Сага говори!

— Известна ли ти е хижичката?

— Малката каменна къщичка на поляната, дето е все заключена? Каква е работата с нея?

— Откъм задната й страна има една пейка. На нея видях да седят вечерта на лунната светлина двамина души — мъж и девойка. Момичето беше Лилга, твоята годеница.

— А мъжът?

— Не можах да различа лицето му. Той седеше така, че бе извърнат от мен.

— Невъзможно! Та нали са седели един до друг и щом като си видял нейното лице, би трябвало да си различил и неговото. Ти значи не искаш да издадеш името му.

— И ако е така?

— Аз въпреки това ще го позная. Че оня човек идва при Лилга, зная и аз, ама нощем трябва да се откаже от нея. За тая работа аз ще имам грижата. Тя няма право да излиза от бивака!

— Тъпак! Не можеш ли да проумееш, че дъртата вещица подкрепя с всички сили тая любовна връзка, понеже ви носи голяма изгода? Колчем той дойде и тя те праща в града, тя ще вземе и своите предварителни мерки, та да не си в състояние да смутиш нощните срещи. Работата трябва да се подхване съвсем другояче.

— Как?

— Когато мъжът, когото не искам да назова, но не когото с удоволствие бих отиграл един номер, напускаше преди малко резервата, ми заповяда да покрия старата каменна пейка с мек воден мъх. Още до здрачаване работата трябва да е свършена.

— Значи той сигурно се кани довечера да дойде?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза