Скиптър и чук

— Графът! Височайшият, добрият, красивият, напетият господар, който ни разреши да бивакуваме в бранището и да изяждаме колкото си дивеч искаме! Да не си се побъркал, Катомбо? Освободи го!

Циганинът се подчини и се надигна, но без да прибере ножа. Ловецът също се изправи; лицето му тлееше от яд и срам. Циганката майка се поклони дълбоко пред него и придърпа подгъва на куртката му към устните си.

— Прости му, всемогъщи господарю! Той е кротък и добър и вие трябва много да сте го раздразнил, че да се осмели да ви посегне.

— Раздразнил? Може ли един такъв хлапак да има нахалството да заяви, че граф фон Хоенег го е раздразнил?

— Той поиска да целуне Лилга и стреля по мен! — оправда се Катомбо.

— Негодяят намушка най-доброто ми куче! — процеди графът. — Куче за куче, кръв за кръв!

Той посегна към пушката, която му бе изпаднала. Втората й цев беше още заредена. Вдигна я, за да дръпне спусъка срещу Катомбо. Но тогава от множеството цигани пристъпи един и застана пред дулата.

— Оставете оръжието настрана, господарю! Името ми е Каравей. Катомбо е мой брат и ако не го оставите на мира, то лесно е възможно да ви провърви като на вашето куче!

— Охо! Вие двамата смъртта си ли дирите? Аз нямам навика да се шегувам, най-малкото с пасмина от вашия сой!

Ваджината пристъпи още веднъж между спорещите.

— Бъдете милостив, хер графе! Гневът често изрича думи, за които сърцето нищичко не знае. Хитаното не познава друг съдия освен единствено своя важда и своята ваджина, на всеки друг той умее да се измъкне, това му повелява нашия закон. Ако Катомбо ви е оскърбил, оплачете се от него и аз ще съумея да го накажа!

Гневът на графа изглежда направи място на едно по-кротко чувство; той се изсмя подигравателно:

— Имаш претенции да си съдница? Е добре, ще се подчиня на вашия обичай. Този човек уби моето куче и посегна на живота ми. С какво ще го накажеш за тая работа?

— Вие какво изкупление изисквате?

— Изисквам сто удара за него, двайсет удара за тоя, дето се нарече негов брат, и накрая напускане на резервата. Аз ви разреших от милост и мекосърдечие да пребивавате тук, а не с намерение над живота ми да витае смъртна опасност.

— Височайши господарю, вашата доброта беше голяма, ала и благодарността на ваджината беше също такава, каквато я поискахте — отговори старата с един неволен кос поглед към Лилга. — Вие сте насъскал кучето към Катомбо, ето защо той го е убил. Понечил сте да застреляте Катомбо, ето защо той е опитал да се защити. Изберете някое по-меко наказание!

— Добре де, дърто, аз и сега ще благоволя да проявя милост. Насъсках кучето срещу тоя обесник, понеже накара Лилга да го целуне, а той го уби, понеже сетне аз поисках да я целуна. Ако сега момичето ме целуне пред очите на всички, то всичко ще е простено.

Девойката пламна и никой не отговори.

— Е? — попита графът. — От вашия избор зависи дали ще имате милостта ми, или ще застанете пред един друг, по-строг съд!

Ваджината вдигна ръка към Лилга.

— Иди и го целуни!

— Стой! — извика Катомбо. — Лилга е моя годеница, нейната целувка не бива да принадлежи на никого другиго освен единствено и само на мен!

Графът се изхили пренебрежително.

— Давам ви само една минута време, после ще е твърде късно и аз ще наредя да арестуват двамата безделници.

— Целуни го! — повели майката за втори път. Дълбоко смутена и със засрамено, пламтящо лице Лилга направи една крачка към графа.

— Спри, Лилга — предупреди Каравей. — Една хитана целува само хитано!

— И ще ме изгубиш, ако го целунеш — прибави Катомбо.

— В такъв случай ние свършихме — отсече графът. — Опразнете веднага резервата! Който след четвърт час се мотае още вътре, ще бъде третиран като бракониер. А за тези двама горди хитани ще имам една по-специална грижа.

— Целуни го! — заповяда майката за трети път.

— Трябва да го сторя, защото ваджината така повелява! — прозвуча извинението на Лилга.

Тя пристъпи поривисто към графа, сложи ръце на тила му и прилепи една бърза целувка върху неговите устни. Катомбо нададе крясък на ужас и ярост и поиска да я изтръгне назад, ала важда го улови за ръката.

— Стой, Катомбо! Ваджината го повели, а каквото тя заповяда, трябва да се изпълнява безпрекословно. Сега можем ли да останем, височайши господарю?

— Останете! — захили се запитаният. — Но за в бъдеще много се пазете да предприемете нещо срещу волята ми! Ако имате някакво желание, то ще ми го казвате единствено чрез Лилга. Отбележете си това!

Той се обърна и тръгна, без да удостои повече някого с поглед. При изхода на резервата срещна един от ловните надзиратели, който го поздрави с най-голяма сервилност.

— Кой е днес на служба, Щефан?

— Всички, милостиви господарю, тъй като никой не си е взел отпуск.

— Познаваш ли всички мангасари?

— Да.

Физиономията му даде да се отгатне, че присъствието на споменатите не срещаше ни най-малко неговото одобрение.

— Също един, когото те наричат Катомбо?

— Него също. Той е най-свестният член от цялата им там сбирщина.