Скиптър и чук

— Така предполагам. Ако по онова време ние сме в къщичката, ще можем да подслушваме двойката и да долавяме всяка дума, понеже точно над пейката се намира единственото прозоречно отверстие, което старата постройка има. Останалото бихме могли да уредим според обстоятелствата.

— Аз съм готов. Но кой държи ключа за къщичката?

— Той виси при лесничея и никой няма да забележи, ако го взема.

— Ще го направиш ли?

— Да, при условие че и ти участваш.

— За това не може да има никакво съмнение! Ами времето?

— Беше минало единайсет, когато видях двамата да седят един до друг. Значи някъде към десет часа ще е подходящото време за нас.

— Ще дойда. Къде ще се срещнем?

— Най-добре под големия бук, който се извисява срещу къщичката в края на гората.

— Добре!

Те се разделиха — ловният надзирател със съзнанието, че неговата жертва вече си е надянала примката, а Катомбо със сърце, в което си съжителстваха сломена любов, омраза и жажда за отмъщение.

Той не докосна хрускавото печено дивечово месо, около което бе насядала пируващата циганска шайка, когато достигна бивачното място, а се тръшнала мъха и си даде труда да изглежда спящ.

След известно време Каравей легна до него.

— Катомбо!

Повиканият не отговори.

— Хич не вярвай, че те мисля заспал! Болката не познава покой.

— Какво искаш?

— Да ти кажа, че винаги съм бил твой брат и най-добър приятел.

— Знам го, Каравей!

— Какво ще правиш?

— Аз ли? Какво трябва да направя? Бедният, презрян дзингаро срещу един могъщ граф? Нищо!

— Значи искаш да си отмъстиш не на него, а на Лилга?

— На нея? Никога! Аз я обичах.

— Не ме заблуждавай! Когато дойде, аз прочетох в очите ти, че в твоята душа живее едно твърдо решение. Погледът на приятеля е остър. Кажи какво възнамеряваш и аз ще те подкрепя с всичките си сили!

— Остави ме, Каравей! Ти си истински брат на Лилга, аз не бива да споделям с теб тайната си.

— Искаш да ни напуснеш?

— Не зная. Аз искам да съм свободен мъж, на когото ваджината не може да се меси в живота. Само че аз станах син на вашия народ и бих желал да си остана такъв, защото в моето сърце живее благодарност.

— Закълни се в Бование, ужасната, че няма да си тръгнеш от нас, без предварително да ми го кажеш!

— Заклевам се!

— Може би тогава и аз ще тръгна с теб. Хитаното не бива да има друга воля освен тая на своя важда и на своята ваджина. Но ако тия двамата жертват собствената си дъщеря, най-доброто и красиво дете на племето, което един ден самото ще стане ваджина, на някакъв си там развратник, то аз ще се възбунтувам срещу тяхната заповед и в случай че това не помогне, напускам племето. Светът е голям и широк. Хитаното няма родина и знае, че само чуждите краища му принадлежат.

Шепнешком воденият разговор приключи и двамата млади хора останаха да лежат един до друг, потънали в нерадостни мисли. Така мина част от следобеда, додето важда тръгна с Каравей и другите мъже в гората да домъкне някакъв дивеч. Жените и момичетата останаха, ала следствие днешната преживелица ги бе налегнала една угнетеност, която не допускаше да се завърже някакъв оживен разговор, Катомбо сега се надигна, за да поброди с мислите си в смълчания, самотен лес. Така минаваше час след час, докато наближи десет. Сега той пое пътя към хижичката.

Малката полянка, в чиято среда се намираше тя, бе обградена околовръст от червени ели, между които тук-там стърчеше високият връх на някой дъб или бук. Самата къщичка беше едноетажна, изградена със здрави зидове, и притежаваше дебела, обкована с железа врата от талпи. Малкият прозорец на задната страна едва ли имаше достатъчно размери да мине главата на мъж и беше снабден с дълбоко вградени железни пръчки. Постройката някога бе служила за различни ловни цели, ала сега стоеше празна и неизползваема.

Катомбо се запромъква по периферията на поляната и забеляза на бледната светлина на луната, че пейката зад къщата не е заета. Пристигнал при бука, завари очакващия го вече дивечов пазач.

— Точен си — рече този. — Таман сега ще удари десет часът.

— У теб ли е ключът?

— Да. Ела!

Закрачиха към къщичката. При нея надзирателят измъкна дългия, ръждив кух ключ и отвори.

Старите панти изскрибуцаха шумно; влажен, спарен въздух ги удари при влизането.

— Кепенкът е затворен. Да го отворя ли? — попита Катомбо.

— Да.

Циганинът пристъпи към задната стена на тъмното помещение и притегна нагоре ръце, за да проучи естеството на заключалката. В този миг получи изотзад един удар по главата, под който се срина с болезнен стон. Щефан тутакси коленичи върху него и нанесе втори удар на нападнатия, така че онзи напълно изгуби съзнание…

2. ГОСПОДАРСКО ПРАВО