Скиптър и чук

— Изчакай, додето ти поискам преценката! Впрочем вие в най-скоро време ще се отървете от тези люде, те се провиниха грубо спрямо мен и ще си получат наказанието. Но аз не желая да се говори за това. Умееш ли да мълчиш?

— Хер графе, нали ме познавате!

— Смяташ ли се способен да заловиш тоя Катомбо?

— С лекота, милостиви господарю!

— Същевременно трябва да се избегне каквато и да е шумотевица! И най-вече никой не бива да узнае кой е дал заповедта и къде е изчезнал пленникът.

— Ще съумея да го уредя.

— Тази вечер към единайсет ще дойда в леса. Катомбо тогава трябва да се намира вързан в хижичката.

— Ще бъда точен, хер графе! Но ако оня се отбранява и вдигне дандания, какво средство мога да пусна в употреба?

— Всяко угодно, което би го накарало да замлъкне.

— А ако това мълчание, вземе, че продължи по-дългичко, отколкото го е наумил предварително човек?

— На теб тая работа няма да ти донесе никаква вреда. Довечера точно в единайсет искам да имам мангала в хижичката. За всяко останало ще се разпореждам единствено и само аз. Ти доложен ли си за помощник-лесничей?

— Не, защото аз, види се, не се радвам на благоразположението на главния лесничей, а пък и не се намирам на служба от толкоз дълго, че да мога да разчитам на някакво внимание.

— Направи постъпления!

— Щом милостивият господар заповядва, ще го сторя.

— Ти ще имаш мястото, а и по-нататъшното ти бъдеще лежи също в моята ръка, както добре знаеш. Само си отбележи, че обичам стриктно изпълняване на заповедите ми и най-строга дискретност.

Той тръгна, а Щефан пристъпи обратно към портата на ловния парк, за да я заключи.

По-рано портата бе винаги строго охранявана, с което дивечът не бе в състояние да избяга от ограждението. Но преди няколко седмици графът беше издал заповед да се приеме вътре катунът, да му се позволява необходимия изход и вход и да не се обръща внимание, когато тези хора употребяват дивечово за собствените си нужди. Тази странна заповед възбуди недоволството на всички надзиратели. Мингяни в ловния резерват! За тая работа трябваше да си има някаква много наложителна причина и може би някакъв особен повод. Нещата се проучиха и скоро се разкриха.

Към катуна принадлежеше едно момиче с такава красота, че запленяваше всекиго. Графът също я беше видял и идваше всеки ден в резервата, за да се среща с нея. Това се случваше отчасти в присъствието на циганите, но отчасти и тайно, както хората от лесничейството констатираха. Загадката беше решена. Катунът беше придобил право да се установи на местожителство в ловния парк и даже да посяга на охраняваните животни, за да има графът възможност да бъде заедно с Лилга. Поради това на надзирателя Щефан дойде съвсем неочаквано, че ще трябва да се вземат такива крути мерки спрямо един член на нейното семейство, и се бе удивил също така на ненадейното съобщение относно изпъждането на циганите.

Той не се запита за по-конкретните причини на поръчението. Графът беше неговият най-голям началник, от чието благоволение зависеше неговото бъдеще, и тъй като по никой начин не притежаваше сантиментална душевност, то за него не можеше да има нищо друго освен сляпо подчинение. Входа беше заключил, за да си подсигури присъствието на Катомбо. Сега закрачи по посока на циганския стан.

В негова близост долови един гневен глас. Пристъпи предпазливо по-близо и потърси прикритие зад стеблото на едно дърво. Разпозна Катомбо, който стоеше с разлютена физиономия пред Лилга.

— Не ти ли казах, че съм изгубен за теб, ако го целунеш? И ти въпреки това го стори! — упрекна я той.

— Сторих го, ама само заради теб и Каравей — заяви тя.

— Не го вярвам! Защо ми отказа целувката, когато бяхме още сами? Защо Джетца ме отпраща в града винаги, когато този мъж дойде в резервата? Да не би пък ти да заплащаш месото, на което се наслаждаваме, и позволението да останем тук в гората?

— Ти май ревнуваш, а? — попита тя с усмивка, от която той много добре успя да забележи нейното смущение.

— Да ревнувам? Един разумен мъж никога не може да бъде ревнив, а аз имам всички основания да вярвам, че целият ми разсъдък си е на мястото. Мъжът на една вярна жена и годеникът на едно почтено момиче нямат причина за ревност. А пък една жена, която дава повод за това, вече не е достойна да се занимава с нея сърцето на един мъж.

— Трябваше да извърша каквото ми заповяда ваджината.

— Трябваше да извършиш каквото аз ти заповядах, защото твоите устни бяха моя собственост от деня, в който ми каза, че ме обичаш и ще станеш моя годеница. Ти ми я ограби тази собственост и я подари на друг, който върти с теб само една гнусна игра. Аз я оставям на него, отказвам се от една уста, целувана след мене от друг. Но тоя граф ще повярва по-добре отколкото ти преди малко, че аз съм един истински боанжар, който знае как да се отплати за един такъв грабеж. Моя сестра ти ще останеш, моя годеница може да си била, но моя жена никога няма да станеш!

Очите й припламнаха.

— Ти ме презираш?