Съкровището в Сребърното езеро

Но тези покупки не са им абсолютно необходими. Могат да живеят от дивеча, който ще убиват. Имат оръжия, а също и муниции. И да им липсва нещо необходимо, те все ще намерят пътьом възможност да си набавят по честен или нечестен начин. Убеден съм, че ще се отправят към Сребърното езеро.

— Тогава нека проследим сега дирята им, за да разберем поне в каква посока са тръгнали оттук.

Наистина скоро откриха следата на бегълците. Тя водеше към реката, а после нагоре все по брега й. При Игъл Тейл, недалеч от моста, трамповете бяха спирали. Един от тях, може би Корнъл, се беше промъквал нагоре към релсите под прикритието на дърветата и храстите; там той сигурно е бил свидетел на пленяването на всичките си хора. След неговото връщане двадесетте трампове бяха офейкали, отправяйки се към Ръш Крийк, което беше почти сигурен Признак, че имаха намерение да се насочат към Колорадо, а оттам да тръгнат към Сребърното езеро.

Междувременно четиримата рафтъри се бяха върнали от Шеридън. Бяха довели също така Хартли и инженера, които искаха да отидат във форт Уолъс, защото показанията им бяха доста важни. Работниците тръгнаха за Шеридън пеша; за награда им бе дадено оръжието на трамповете. Имаше предостатъчно вагони за транспортирането на трамповете. На разположение бяха двата влака: товарният и „касовият“. След като пленниците бяха натоварени, се качиха и всички други, влаковете потеглиха. Драгуните се върнаха във форта на конете си.

Междувременно във форта се бе разчуло събитието и когато влаковете пристигнаха, всичко живо се насъбра да ги гледа; по този начин трамповете предвкусиха онова, което ги очакваше по-късно, след произнасянето на присъдата им.

Впрочем те бяха претърпели големи загуби, понеже почти една четвърт от тях бяха намерени в тунела мъртви. И до днес хората в онези области разказват за прочутото „опушване“ на трамповете в тунела при Игъл Тейл, за онзи великолепен номер, който им беше скроен от Винету и изпълнен от Олд Файерхенд.

Единадесета глава В опасно положение

От онази страна на Гънисън Ривър, където се издигат Елк Маунтънс (Еленови планини Б. пр.), четирима души яздеха по едно високо плато, покрито с ниска трева, по което, докъдето ти стигаше погледът, не се виждаше ни дърво, ни храст. Въпреки че в Далечния запад хората са свикнали да виждат какви ли не личности, то тези четирима конници не можеха да не направят впечатление на онзи, който ги срещнеше.

Един от тях яздеше великолепен черен жребец от онази порода, която отглеждат някои племена на апачите. Фигурата му не беше нито извънредно висока, нито особено широкоплещеста, но въпреки това създаваше впечатление, че този човек притежава голяма сила и издръжливост. Обгорялото му от слънцето лице бе обрасло с тъмноруса брада, носеше кожени панталони, кожена ловджийска риза и високи ботуши, които достигаха над колената му. На главата му имаше широкопола филцова шапка, по чийто шнур наоколо бяха набодени върховете от ушите на мечката гризли. Широкият му колан, изплетен от отделни кожени ремъци, изглежда, бе пълен с патрони, а освен това в него бяха втъкнати два револвера и закривен ловджийски нож. На седлото му висяха окачени четири почти кръгли дебели плоскости, изплетени от тръстика и слама, снабдени с токи и ремъци. Очевидно те бяха предназначени да се прикрепят към конските копита, когато се наложеше да бъдат заблудени евентуални преследвачи. От лявото му рамо към десния хълбок се спускаше добре нагънато ласо, а около врата му на здрав копринен шнур се намираше лулата на мира, украсена с перца от колибри. Дясната му ръка държеше пушка с къса цев, затворът на която, изглежда, имаше твърде особено устройство, а на гърба си бе преметнал на широк ремък една много здрава и тежка двуцевна пушка от онзи, сега така рядко срещан вид, който някога бе наричан „мечкоубиец“; тази пушка можеше да стреля само с куршуми от най-голям калибър. Човекът беше Олд Шетърхенд, прочутият ловец, който дължеше името си на обстоятелството, че можеше да повали неприятеля си само с един-единствен юмручен удар. Редом с него яздеше едно дребно, слабовато и голобрадо човече, облечено в дълъг син фрак с жълти, идеално излъскани копчета. На главата му се намираше голяма дамска шапка или така наречената шапка амазонка, на която се вееше огромно перо. Панталоните му бяха твърде окъсели, а голите му крака — пъхнати в стари, груби кожени обувки, на които бяха прикрепени големи мексикански шпори. Този ездач имаше окачен по себе си цял арсенал — от най-различни оръжия, но той всъщност никак не отговаряше на добродушния вид на личицето му. Човечето се казваше господин Хелиогабалус Морфеус Франко, който биваше наричан от спътниците си Хобъл Франк (англ. куцам. Б. пр.), защото след едно старо нараняване накуцваше с единия си крак.