Съкровището в Сребърното езеро

След първите двама ездачи следваше най-напред една много слаба човешка фигура, значително по-висока от шест стъпки. Тя яздеше старо и ниско муле, което, изглежда, едва намираше сили да носи ездача. Той бе обут в кожени панталони, кроени несъмнено за някой много по-нисък и пълен човек. И неговите голи крака бяха обути в кожени обувки, които бяха толкова често шити и кърпени, че вече се състояха само от кръпки; всяка от тях тежеше навярно пет или шест фунта (мярка за тегло с различна стойност; обикновено около половин кг). Тялото на този човек бе облечено в риза от бизонска кожа, която оставяше гърдите му разголени, защото по нея не се забелязваха нито копчета, нито кукички, нито пък някакви връзчици; ръкавите й едва достигаха до лактите му. Около дългия му врат беше увита кърпа от памучен плат, чийто цвят вече не можеше да се познае. Върху заострената му глава бе кацнала сива шапка, която преди дълги години е представлявала цилиндър. Може би някога бе украсявала главата на някой милионер, но после започнала да пропада все по-ниско и по-ниско, докато накрая се озовала в прерията и в ръцете на сегашния си притежател. Той бе счел периферията за излишна, беше я откъснал, оставяйки само едно малко парче от нея, за да може с негова помощ да слага и сваля от главата си това неописуемо разкривено и обезформено подобие на шапка. В дебелото въже, което му служеше за пояс, бяха втъкнати два револвера и нож за скалпиране, а освен това по него висяха няколко торбички, напълнени с всевъзможни дреболии, от които един уестман не може да се лиши. Раменете му бяха покрити с пелерина от гумиран плат, но какъв вид имаше тази дреха още от първите дъждове незаменимата пелерина така се беше свила и смалила, че вече не бе в състояние да изпълнява първоначалното си предназначение и сега можеше да бъде носена само като Хусарска наметка. Напреко върху безкрайно дългите му крака бе поставена една от онези карабини, с които опитният ловец никога не пропуска целта си. Не бе възможно да се отгатне възрастта й, а пък още по-малко да се определят годините на неговото муле. С най-голяма сигурност можеше да се предположи, че двамата се познават много добре и че вече са преживели заедно немалко приключения.

Четвъртият ездач яздеше много висок и як кон. Ездачът беше доста добре закръглен, но толкова нисък, че късите му крачета едва успяваха да обхванат страните на коня до половина. Въпреки че слънцето грееше доста силно, той носеше връхна дреха от нещавена кожа, която обаче страдаше от доста напреднал косопад. Ако можеха да се съберат останалите по нея косми, те едва-едва щяха да стигнат да се покрие с тях кожата на мишка. На главата си беше сложил твърде голяма за него панамска шапка, а изпод коженото му палто се подаваха два грамадни ботуша с високи кончови. Тъй като ръкавите на палтото му бяха твърде дълги, от целия човек всъщност се виждаше само пълното, червендалесто и добродушно-лукаво лице. Беше въоръжен с дълга карабина. Не можеше да се види дали имаше и други оръжия, защото големият му кожух скриваше от погледите всичко останало.

Последните двама ездачи бяха Дейвид Кронърс и Якоб Пфеферкорн, които навсякъде бяха известни с прозвищата си Дългия Дейви и Дебелия Джими. Бяха неразделни и никой никога не беше виждал единия без другия. Джими беше немец, а Дейви — янки, но през време на дългите години, които двамата бяха прекарали заедно, Дейви бе успял да научи немски от Джими дотолкова, че умееше да изразява задоволително мислите си и на този език. И двете животни бяха също тъй неразделни, както двамата ездачи. Винаги заставаха едно до друго, пасяха заедно, а когато край някой лагер се виждаха принудени да търпят присъствието на други коне, те двете се отдръпваха малко встрани, притискаха се едно в друго, пръхтяха и си разменяха нежности.

Изглежда, четиримата конници бяха изминали вече значително разстояние, и то не само през тревиста прерия, защото макар че едва наскоро бе превалило пладне, ездачите и конете бяха покрити с дебел слой прах. Въпреки всичко нито едните, нито другите изглеждаха уморени. Ако ездачите се чувствуваха уморени, за това би могло да се съди единствено по мълчанието, което цареше между тях. То беше нарушено най-напред от Хобъл Франк, който яздеше до Олд Шетърхенд. Франк го заговори на немски: (Хобъл Франк говори на саксонски диалект, който за съжаление не може да бъде преведен. Б. пр.)

— Значи ще нощуваме край Елк Крийк, а? Колко ни остава още дотам?

— Привечер ще стигнем до реката — отвърна ловецът.

— Едва привечер? Олеле-е! Как ще издържим! От ранни зори сме в седлата. Поне веднъж би трябвало да спрем, та конете да си починат. Какво ще кажеш?

— Прав си. Да потърпим, докато прекосим прерията; после ще навлезем в гора, където минава и поточе.