Съкровището в Сребърното езеро

— Чудесно! Конете ни ще могат да се напият с вода, а ще намерят и трева наоколо. Но какво ще намерим ние? Вчера свърши последното бизонско месо, а тази сутрин свършиха и кокалите. А оттогава на мушките ни не е кацало ни врабче, ни някакъв друг дивеч; чувствам глад и скоро трябва да намеря нещо за набиване, иначе ще загина.

— Не се тревожи! Ще осигуря печеното.

— Да, ама какво печено! Тази стара ливада пред нас е толкова пуста, струва ми се, че и бръмбар няма да тръгне да се разхожда из нея. Къде ли ще може тук един порядъчно огладнял уестман да намери печено!

— Вече го виждам. Вземи поводите на коня ми й продължавай да яздиш с другите бавно напред.

— Наистина ли? — попита Франк и се огледа наоколо, поклащайки глава. — Къде ли пък виждаш вече печеното? Не забелязвам нищо подобно.

Той пое поводите на коня от Олд Шетърхенд и продължи да язди с Дейви и Джими. Олд Шетърхенд се запъти настрани, където се издигаха няколко хълма. Там се беше поселила колония от прерийни кучета, както биват наричани американските мармоти поради джавкащите звуци, издавани от тях. Те са безобидни, безвредни и много любопитни създания, които за учудване предпочитат съжителството на гърмящи змии и Кукумявки. Когато към тях се приближава човек, те се изправят на задните си крачета и започват да го оглеждат с очичките си; всичко това се придружава от много забавни движения и пози. Но подушат ли опасност, изчезват светкавично в дупките си и повече не можеш да ги видиш. Когато ловците имат нещо друго за ядене, не обръщат внимание на месото от тези животни, но не защото не може да се яде, а защото ловците имат предубеждение към него. Но ако все пак някой реши да убие прерийно куче, не бива да се опитва да се приближи тайно към него, защото тези животни са толкова бдителни, че едва ли ще му се удаде. Той трябва да събуди по някакъв начин любопитството им и да го поддържа будно дотогава, докато се приближи на разстояние, удобно за сигурна стрелба. А това би могло да се постигне само тогава, когато и самият ловец започне да прави всевъзможни смешни движения и да заема най-причудливи пози. Тогава прерийното куче не може да разбере веднага какво го очаква, защото не знае какво да мисли за приближаващата го фигура. Олд Шетърхенд постъпи точно така и щом забеляза, че насядалите край своите хълмчета животни го видяха, започна Да подскача напред-назад и встрани, клякаше, правеше скокове във въздуха, въртеше се около себе си и размахваше ръце като крила на вятърна мелница, с което имаше една-единствена цел — да се приближи колкото бе възможно повече до тях.

Хобъл Франк, който яздеше до Джими и Дейви, забеляза странното държане и каза със загрижен тон:

— Майчице-е-е, ама не, какво ли му стана! Да не би да е откачил? Изглежда, сякаш е пил беладона! Слушайте! Стреля.

Олд Шетърхенд бе стрелял два пъти толкова бързо едно след друго, че изстрелите почти се сляха. Видяха го, че изтича малко напред, наведе се два пъти и вдигна нещо от земята. Беше убил две прерийни кучета, които сложи в кобурите на седлото си и се метна на коня. Хобъл Франк направи скептична физиономия и попита:

— Това ли ти е печеното? Покорно благодаря! Не ям подобни работи!

— Не си ли ял още такова месо?

— Не! И през ум не ми е минавало!

— Тогава нямаш представа дали месото им е вкусно, или не е. Ял ли си някога месо от млада коза?

— От малко козленце ли? — попита Франк, като млясна с уста. — Разбира се, че съм ял. Знаеш ли, това е нещо извънредно вкусно!

— Така ли? — усмихна се Олд Шетърхенд. — А хиляди хора се смеят на подобно мнение?

: — Да, но тези хиляди са глупави. Аз пък ти казвам, че ние, саксонците, сме умни и разбираме от лакомства повече от всяка друга европейска нация. Слагаш например едно младо козленце в гювеча, няколко скилидки чесън и няколко стръка градински риган, запичаш го, докато се зачерви добре и отгоре стане хрупкаво, и получаваш едно божествено ястие, достойно за господата и дамите на Олимп. Добре ми е известно, защото при нас в Морицбург около Великден се ядат и в делник, и в празник само печени яренца.

— Много добре. Но я ми кажи, ял ли си вече дълги уши?

— Дълги уши ли? Това пък какво е?

— Питомен заек, дългоушко, зайче, както се казва.

— Зайче? A la bonne heure ((френ.) — прекрасно, браво. Б. пр.) И това е нещо великолепно. По мое време в Морицбург и околността, когато ставаше събор, винаги се ядяха зайчета. Месото им е толкова нежно, че просто ти се топи на езика.

— Но има много хора, които биха ти се изсмели, ако им кажеш подобно нещо.

— Значи нещо им хлопа в главата. Едно такова зайче, което изгризва само най-нежните връхчета на най-хубавите треви, несъмнено има великолепно месо; туй се разбира от само себе си. Или и ти не ми вярваш?

— Вярвам ти, но в замяна искам да опиташ от моите прерийни кучета. Ще видиш, че вкусът им е като на младо козле и почти като на зайче. Казвам ти, че … чакай, това не са ли хора?