Съкровището в Сребърното езеро

Гуд бай, сър!

Той обърна коня си и продължи да язди заедно със спътниците си, без да погледне повече войниците, зяпнали след него, докато и те най-после продължиха прекъснатото си пътуване. Само гневът му го беше накарал да каже последните изречения, които добре знаеше, нямаше да имат никакъв резултат. Затова пък толкова по-мълчалив бе станал сега, когато го занимаваше мисълта, че е съвсем безполезно да поучава „брат Джонатан“ (янките. Б. пр.), че няма по-голямо право на съществуване от индианеца, който, гонен от едно място на друго, щеше да се крие тук или там…, докато някой ден смъртта щеше да сложи край на това съществуване на подгонено животно без да изпита съчувствие или съжаление към него!…

Така измина половин час, след което Олд Шетърхенд се отърси от своите размишления и насочи вниманието си към хоризонта, където се бе появила тъмна линия, която ставаше все по-широка.

Като протегна ръка към нея, той каза:

— Ей къде се простира гората, за която споменах. Пришпорете конете си, след пет минути сме там.

Конете препуснаха и скоро ездачите стигнаха до висока и гъста борова гора, чиито дървета растяха толкова близко едно до друго, че прекосяването й на кон изглеждаше немислимо. Но Олд Шетърхенд знаеше какво да направи. Насочи коня си към едно определено място, навлезе с него под дърветата и се намери на една така наречена „индианска пътека“, която бе пресечена и отъпкана от минаващите понякога индианци. Беше широка едва три стъпки. Той слезе от коня си, за да се огледа най-напред за пресни следи. След като не можа да открие нищо, пак се метна на седлото и подкани спътниците си да го последват.

В гъстата девствена гора не се чувстваше никакъв полъх, царящата тишина се нарушаваше само от конските копита. Олд Шетърхенд държеше карабината „Хенри“ в дясната си ръка готова за стрелба и се взираше напред, за да може при случайна среща с неприятел пръв да насочи оръжието си към него. Но той беше убеден, че сега не съществуваше такава опасност. Ако червенокожите претърсваха цялата околност на коне, те сигурно се движеха заедно и толкова много воини едва ли щяха да използват такава пътечка, където нямаше какво да открият и където гъстата гора щеше да пречи на придвижването им. По пътеката се срещаха много малко места, където ездачът да може да обърне коня си в обратна посока.

След като яздиха доста време, пътеката излезе на едно голо място, в средата на което се издигаха няколко големи скали. Скалните късове бяха обрасли с мъх, а в пукнатините им бяха пуснали корени различни храсти. Между камъните извираше малко изворче, лъкатушеше през горската поляна и се губеше в гората. Олд Шетърхенд спря на това място и каза:

— Тук ще дадем възможност на конете да си отпочинат, а междувременно можем да изпечем прерийните кучета.

Ездачите слязоха от конете, свалиха поводите им, за да могат да пасат спокойно, и се заеха да съберат сухи съчки и да накладат огън. Джими започна да дере и корми прерийните кучета, а Олд Шетърхенд се отдалечи, за да се увери дали няма наблизо някаква опасност. Гората беше широка около три четвърти часа път и индианската пътека минаваше напреко през нея. Поляната със скалите се намираше приблизително в средата на горската площ.

Не след дълго месото зацвърча над огъня и над поляната се разнесе доста апетитен аромат. Олд Шетърхенд се завърна. Беше бързал и беше стигнал до другия край на гората, зад който се простираше обширна открита прерия. Не беше забелязал нищо подозрително и сега успокои другарите си, че няма защо да се страхуват от неприятна изненада.

След един час печеното бе готово.

— Хмм! — промърмори Хобъл Франк. — Ще ядем печени кучета! Ако някой ми беше предсказал по-рано, че някога ще изям най-добрия приятел на човека, щях така да му отговоря, че да му се изправят косите. Обаче сега съм гладен и ще трябва да опитам месото.

— Но това не е куче — обади се Джими. — Нали чу, че този мармот е наречен съвсем погрешно прерийно куче само заради гласа си.

— Туй никак не оправя нещата, напротив, става по-лошо. Печен мармот! Кой можеше да предположи такова нещо! Е, нека го опитаме.

Той си взе едно парче месо от гърдите и предпазливо го опита, но след това лицето му просветна, пъхна в устата си едно по-голямо парче и заяви, дъвчейки:

— Честна дума, никак не е лошо! Има почти вкуса на зайче, макар и да не прилича много на печено козле. Деца, аз мисля, че от тези две кучета няма да остане много нещо.

— Трябва да оставим малко и за вечеря — обади се Дейви. — Не се знае дали ще застреляме днес друг дивеч.

— Хич не ме е грижа за вечеря. Когато съм уморен и мога да се хвърля в ръцете на Орфея, на първо време ми е напълно достатъчно.

— Казва се „в ръцете на Морфея“ — поправи го Джими.