Тези събития бяха предмет на разговора на двамата ездачи, докато се приближаваха към гората. Щом се добраха до нея, те откриха индианската пътека и тръгнаха напред. Достигнаха до поляната точно в онзи момент, когато приключи краткият спор между Джими и Хобъл Франк.
— Значи ние сме ловци, разбра ли? — прошепна Кнокс на Хилтън. — Остави ме само аз да говоря!
В този момент Олд Шетърхенд забеляза двамата. Той взе карабината си и без да откъсва погледа си от тях, зачака да се приближат.
— Гуд дей, мешърс! — поздрави Кнокс. — Ще ни разрешите ли да си починем при вас?
— Всеки честен човек е добре дошъл при нас — отвърна Олд Шетърхенд и в същото време огледа изпитателно ездачите и конете им.
— Да се надяваме, че не ни считате за нечестни хора — обади се Хилтън, като макар и външно, съвсем спокойно издържа острия поглед на ловеца.
— Мога да съдя за хората около себе си едва когато ги опозная.
— Е, тогава разрешете ни да ви дадем такава възможност! Двамата слязоха от конете си и седнаха край огъня. Очевидно бяха много гладни, защото хвърляха към печеното доста жални погледи. Добродушният Джими им тикна в ръцете няколко парчета печено месо и ги подкани да ядат. Те не дочакаха втора покана. Сега, по време на ядене, учтивостта не позволяваше да им задават въпроси. Ето защо минутите, докато се наситят, бяха прекарани в мълчание…
Другата група, за която споменахме, че се приближава към гората откъм другата страна, се състоеше от около двеста индианци. Наистина Олд Шетърхенд беше на разузнаване и от другата страна на гората, но когато оглеждаше откритата прерия, той не можа да забележи приближаващите се червенокожи, защото точно тогава от погледа му ги закриваше една вдадена в прерията част от гората. Изглежда, и индианците познаваха местността много добре, защото се насочиха право към мястото, където излизаше индианската пътека, същата тясна пътека, по която белите бяха стигнали до поляната.
Червенокожите бяха тръгнали по пътеката на войната и за това говореха ярките бои, с които бяха изписали лицата си. Повечето от тях бяха въоръжени с пушки и само малцина имаха лъкове и стрели. Начело яздеше грамаден юначага, който беше вожд, защото в косите му бе втъкнато орлово перо. Не можеше да се познае възрастта му, тъй като лицето му беше покрито с черни, жълти и червени линии. Когато стигнаха до пътеката, той слезе от коня си, за да я огледа. Първите воини от колоната, които се спряха зад него, наблюдаваха действията му с любопитство. Един от конете изпръхтя. Вождът вдигна предупредително ръка и собственикът на животното сложи длан върху ноздрите му. Понеже по този начин вождът искаше да се запази пълна тишина, беше ясно, че нещо бе събудило подозренията му. Той тръгна по пътеката бавно, крачка по крачка, като държеше тялото си силно приведено към земята. Когато се върна, каза на езика на юта, сроден с диалекта на шошоните (индианско племе, живеещо в щатите Айдъхоу и Невада, което наброява днес около 3800 души. Б пр.) от езиковата група в Сонора: (щат в Мексико край Калифорнийския залив. Б пр.)
— Един бледолик е бил тук преди толкова време, колкото се нуждае слънцето, за да измине една педя по небето. Нека воините на юта се скрият с конете си между дърветата. Овутс Ават ще тръгне да потърси бледоликия.
И така името на вожда, който бе едва ли не по-висок и по-широкоплещест от Олд Файерхенд, беше Овутс Ават, което означава Големия вълк. Той се запромъква през гората. Когато се върна след около половин час, от воините му нямаше и следа. Той изсвири тихо и червенокожите веднага се показаха иззад дърветата, оставяйки конете си в гората. Вождът направи знак и към него се приближиха пет-шест индианци, които бяха предводителите на отделните индиански отряди.
— Шест бледолики лагеруват край скалите — каза им той. — Сега ядат месо и конете им пасат близо до тях. Нека моите братя ме следват, докато свърши пътеката, после те ще се разделят: половината ще се промъкнат надясно, а другата половина — наляво, и ще обградят цялата поляна. След това ще дам знак и червените воини ще се втурнат напред. Белите кучета ще бъдат толкова изплашени, че изобщо няма да се съпротивляват. Ще ги хванем с голи ръце и ще ги отведем в нашето село, за да ги вържем на кола на мъчението. Петима трябва да останат тук, за да пазят конете. Хау!
Последната дума служи за подсилване и потвърждение на казаното и значението й е приблизително равно на нашите думи: „баста“, „дадено“ (уговорено), „край“. Когато някой индианец произнесе тази дума, той счита, че даденият въпрос е обсъден достатъчно и решен напълно.
Предвождани от главатаря си, червенокожите навлязоха в гората по пътеката съвсем тихо, толкова тихо, че не можеше да се долови абсолютно никакъв шум. Щом стигнаха до мястото, където пътеката излизаше на поляната, те се разделиха в две посоки, за да я обградят. Конник не би могъл да се придвижи в гората, но без коне за гъвкавите тела на индианците това не беше трудно.