Съкровището в Сребърното езеро

— Я млъкни веднага! Няма да ми слагаш никакво М пред моя Орфей! По-добре съм запознат с тези неща; в селото Клоче край Морицбург имаше едно певческо дружество, което се казваше „Орфей на земята“ (Франк отново греши, защото името на хора явно е взето от известното произведение „Орфей в ада“. Б. пр.): тези хора пееха така мило, че слушателите винаги се унасяха в най-приятна дрямка. И ето защо оттам, от Клоче, произлиза изразът „попадам в обятията на Орфея“. Не спори с мене, ами си яж мълчаливо и кротко прерийното куче; така ще е по-добре й за храносмилането ти, отколкото ако спориш с такъв начетен човек като мене.

Ако четиримата мъже мислеха, че се намират в безопасност, те много се лъжеха. Заплашваха ги два конни отряда, които се бяха отправили към гората.

Първият от тези два отряда беше малък; състоеше се само от двама конници, които идваха от север и се натъкнаха на следите, оставени от Олд Шетърхенд и другарите му. Те спряха и скочиха от конете си, за да разгледат дирите. Начинът, по който бе сторено това, показваше, че бяха опитни уестмани. Бяха добре въоръжени, но дрехите им бяха в окаяно състояние. По някои белези можеше да се предположи, че в последно време двамата са преживели тежки дни. Що се отнася до конете им, те бяха добре охранени и бодри животни, но без седла и оглавници, а само с една юзда от кожен ремък. Обикновено в този вид пасат конете на индианците около техните лагери.

— Какво мислиш за тази следа, Кнокс? — попита един от тях. — Да не би пред нас да има индианци?

— Не — отвърна другият, без да се колебае. — Конете са били подковани и хората са яздили един до друг, а не един след друг, както правят червенокожите.

— А колко са били?

— Само четирима. Няма от какво да се страхуваме, Хилтън.

— Освен ако са били войници!

— Pshaw! И в този случай няма защо да се страхуваме. Наистина не бива да се мяркаме в никой от фортовете; там започват тъй да те оглеждат и разпитват, че сигурно бихме се издали. Но някакви четирима кавалеристи няма да научат тук от нас нищо. Пък и как ли ще се досетят, че сме от онези бели, които нападнаха индианците юта?!

— И аз мисля тъй, но често дяволът си прави такива шеги, които не можем да предвидим. Намираме се в окаяно положение. Червенокожите ни преследват като хрътки, войниците ни търсят, а ние се мотаме из територията на юта. Беше много глупаво от наша страна да повярваме в златните планини, които ни обещаваше Червения Корнъл с неговите трампове.

— Глупаво ли? Съвсем не мисля така. Много е хубаво да забогатееш бързо и аз още далеч не съм се отчаял. Не след дълго Корнъл и другите ще ни настигнат и после няма защо да се тревожим. Трябва да опитаме да се измъкнем някак си от сегашното трудно положение. Колкото и да мисля, виждам само един изход за спасение и точно сега ни се предлага такава възможност.

— Каква възможност имаш предвид?

— Трябва да се опитаме да се присъединим към някои бели. Пред тях ще се представим за ловци и никой няма да се досети, че имаме нещо общо с хората, които принудиха индианците да изровят секирата на войната.

— И ти мислиш, че ще е разумно да се присъединим към хората пред нас?

— Да, така мисля. Те са се отправили към гората. Нека ги последваме!

Червения Корнъл беше опитал да увеличи групата си от двадесет души, с които, както вече ни е известно, успя да избяга при Игъл Тейл. Беше дошъл до извода, че двадесет души са му твърде малко, защото можеше да се предположи, че докато стигнат високо горе в планините, неговите хора щяха много да оредеят от неизбежните схватки с индианците. Затова той бе взимал със себе си всеки човек, проявил желание да тръгне с него. Това продължи през целия път, докато пресичаха Колорадо. Новоприетите бяха, разбира се, безделници, за чийто морал е просто излишно да се говори. Между тях бяха Кнокс и Хилтън, двамината ездачи, които сега яздеха към гората. Новата група на Корнъл се беше увеличила дотолкова, че сигурно около нея щеше да се вдигне шум, а изхранването й ставаше от ден на ден все по-трудно. Затова Корнъл бе решил да раздели хората си. Той самият имаше намерение с половината от тях да тръгне от околността на Ла Вета и да изкачи Роки Маунтънс (Скалистите планини. Б. пр.), а другата половина трябваше да се отправи към Морисън и Джорджтаун, откъдето да изкачи планините. Тъй като Кнокс и Хилтън бяха опитни хора, ги определиха за водачи на втората група. Бяха преминали успешно планините и се бяха спрели недалече от Брекънридж. Там ги сполетя несполука. Подплашеното стадо коне на един асиендеро (собственик на асиенда (ферма, чифлик — исп.). Б. пр.) префуча шумно край тях, собствените им коне изпокъсаха поводите си и избягаха с другите коне. За да си набавят нови коне, хората на Кнокс и Хилтън нападнаха по-късно лагер на юта, но индианците започнаха да ги преследват и им нанесоха съкрушителен удар. Само шестима успяха да избягат. Но червенокожите тръгнаха по петите и на тези шестима души. Четирима от тях бяха убити вчера, а двамата водачи Кнокс и Хилтън единствени имаха щастието да се измъкнат от отмъщението на индианците.