Съкровището в Сребърното езеро

Докато той изговаряше тези думи, индианецът бе успял да извърши полуизвъртането си и нямаше никаква здрава опора; Джими се наведе светкавично, рязко повдигна противника си и развърза ласото. Червенокожият размаха ръце във въздуха, преметна се през главата на Джими и падна на земята, изпускайки ножа си. Дебелият коленичи светкавично до него, сграбчи го с лявата ръка за гърлото, а десницата му опря ножа до гърдите на Намбов-ават.

Може би Големия крак беше имал намерение да не се предава в никакъв случай, а да се защищава до последен дъх. Обаче премятането и падането му така го бяха смаяли, а очите на дебелия го гледаха заплашително от такава близост, че той сметна за най-подходящо да остане да лежи неподвижно. Тогава Джими погледна към вожда и попита:

— Признаваш ли, че той загуби?

— Не — отвърна Големия вълк, като се приближи.

— Защо не? — намеси се веднага Олд Шетърхенд, който също пристъпи към тях.

— Намбов-ават не е победен.

— Аз твърдя противното: победен е.

— Не е вярно, ласото се развърза.

— За това е виновен само Големия крак, защото се обърна, при което се развърза и ласото.

— Никой не е видял такова нещо. Пусни го! Той не е победен и борбата ще почне отначало.

— Не, Джими, не го пускай! — заповяда ловецът. — Ако се осмели да мръдне, забий му ножа си!

Тогава вождът гордо изпъна тяло и попита:

— Кой заповядва тук, ти или Овутс Ават?

— И ти, и аз — двамата. Ти си вождът на твоите хора, а аз заповядвам на моите. Ние двамата определихме условията на борбата. Който не спазва тези условия, нарушава нашия договор; той е лъжец и мошеник.

— Ти се осмеляваш да ми говориш така пред моите воини?

— За това не е необходима смелост. Казвам само истината и искам вярност и почтеност. Ако искаш да ми забраниш да говоря, добре, тогава ще заговори омагьосаната пушка. — Олд Шетърхенд беше опрял приклада на карабината си на земята. Сега я вдигна заплашително нагоре.

— Казвай какво искаш! — каза вождът малодушно.

— Признаваш ли, че двамата трябваше да се борят прави с гръб един към друг?

— Да.

— Но Големия крак дръпна ласото и се обърна. Нима е правилно? Ти нали го видя?

— Да — призна вождът колебливо.

— По-нататък беше уговорено да умре онзи, който бъде съборен и притиснат от другия. Спомняш ли си и това условие?

— Големия вълк го помни.

— Е, кой е отдолу?

— Големия крак.

— Кой е победеният?

— Той — беше принуден да отговори вождът, защото Олд Шетърхенд държеше карабината си така, че дулото й почти опираше в гърдите на индианеца.

— Имаш ли нещо да възразиш?

При тези думи ловецът погледна вожда с такъв властен поглед, че въпреки великанската си фигура той се присви и отговори, както се и очакваше:

— Не. Победеният принадлежи на победителя. Кажи на твоя приятел, че може да убие Големия крак!

— Няма нужда да му го казвам, защото го знае вече. Но той няма да го направи.

— Да не би и той да иска да му подари живота?

— Ще решим по-късно. Но нека дотогава Големия крак бъде вързан със същото ласо, от което искаше да се освободи.

— Защо да го връзваме? Няма да ви избяга.

— Отговаряш ли за него?

— Да.

— Твоята дума ми стига. Сега може да отиде където си иска, но след завършването на другите единоборства трябва да се върне при победителя си.

Джими стана от земята и се облече. А Големия крак скочи и си проби път през кръга от индианци, които сами не знаеха дали да го презират, или не.

Индианците юта едва ли бяха преживявали друг път подобно нещо: един бял, в случая Олд Шетърхенд, да се отнася с тях и техния вожд по подобен начин и те да не смеят да му откажат онова, което желаеше. Всичко това беше резултат от силата на неговата личност и от почти легендарната слава на името му.

Вождът беше, разбира се, ядосан, защото вече двама от най-добрите му воини бяха победени от противници, които изглеждаха далеч по-слаби от тях. Погледът му падна върху Хобъл Франк и настроението му веднага се подобри. За това джудже беше съвършено невъзможно да настигне Скачащия елен. Поне тук победата на индианеца бе сигурна.

Той повика при себе си Скачащия елен, заведе го до Олд Шетърхенд и каза:

— Този воин е бърз като вятъра и досега не е побеждавай от никой друг. Не е ли по-добре да посъветваш приятеля си направо да се признае за победен?

— Не.

— Ще умре бързо и тази смърт няма да е позорна.

— А не е ли най-големият позор да се предадеш без борба? Не считаше ли и ти Големия крак за непобедим, не каза ли и той, че ще смачка противника си, жабата, за няколко минути? Мислиш ли, че Скачащия елен ще има повече щастие от другите двама, които започнаха единоборствата така гордо, а ги завършиха така скромно и тихомълком се измъкнаха?

— Уф! — извика Скачащия елен. — То-октей може да се състезава и със сърните!

Олд Шетърхенд го огледа сега по-подробно. Да, той имаше телосложението на добър бегач, а краката му несъмнено бяха способни да изминават големи разстояния, без да се уморяват. Но изглежда, умствените му способности не се бяха развили пропорционално с краката. Той имаше истинско маймунско лице, лишено обаче от умния израз на тези животни.

Хобъл Франк също се бе приближил и огледа Елена.