Съкровището в Сребърното езеро

Индианецът се задаваше отдясно, с повече от пет минути закъснение от белия. Изкачи се на брега и седна с лице обърнато към езерото. Никой от индианците не го погледна, никой не се помръдна Всички очакваха Дейви да забие ножа си в победения.

Сега индианецът се огледа за Дейви и щом го видя, му извика:

— Нани вич, нине покай! — (Къде е ножът ти, убий ме!) Дългият обаче махна с ръка и смесвайки английските думи с думи от езика на юта, който той не владееше, каза:

— Но вич — нот покай!

След това му обърна гръб и се приближи до приятелите си.

Индианците видяха и чуха всичко. Вождът попита:

— Защо не го убиеш?

— Защото не съм чудовище. Подарявам му живота.

— Но ако той те беше победил, щеше да те убие!

— Червената риба не ме победи и следователно не може да ме убие. Нека живее.

— Но ще вземеш имуществото му, нали? Оръжието, коня, жената и децата му?

— И през ума не ми минава. Нека си запази всичко.

— Уф, Големия вълк не може да те разбере. Червената риба щеше да постъпи по-разумно.

И другите индианци, изглежда, не разбираха постъпката на Дейви. Погледите, които му хвърляха, говореха ясно, че те бяха много изненадани от поведението му. Никой от тях не би се отказал от правото си. Червената риба се отдалечи тихомълком. И той не можеше да разбере защо бледоликият не го уби и скалпира. Срамуваше се, че беше победен, и смяташе за най-уместно да изчезне.

Ето че се приближи Намбов-ават, Големия крак, и попита вожда дали може вече да започне борбата с втория бледолик. Големия вълк кимна и нареди всички да се отправят към определеното за целта място. То се намираше близо до двата кола на мъчението. Както обикновено и тук бе образуван широк кръг, до средата на който вождът придружи Големия крак. Дебелия Джими беше заведен до мястото на борбата от Олд Шетърхенд. Последният искаше отблизо да се увери, дали срещу дебелия нямаше да бъде използвана някаква измама.

Двамата противници се съблякоха до кръста и застанаха гърбом един до друг. Главата на Джими не можеше да достигне рамото на индианеца. Вождът държеше в ръката си ласо, с което завърза двамата един за друг. Ласото мина през пояса на индианеца и през гърдите на белия. Обаче за щастие и изгода на трапера дължината на ласото стигна дотам, че краищата му трябваше да бъдат вързани върху гърдите на дебелия; вождът ги завърза на джувка.

— Сега изобщо не е необходимо да режеш ласото, а само да го развържеш — каза му Олд Шетърхенд на немски.

След това двамата получиха по един нож в дясната си ръка и борбата можеше да започне. Вождът се оттегли и Олд Шетърхенд го последва.

— Дръж се, Джими, не се оставяй да те хвърлят! — извика Му Хобъл Франк. — Нали знаеш, че ако те намушка, ще остана завинаги сираче, а не вярвам да искаш да ми сториш това зло. Остави го да те ритне, а после хоп, и веднага върху него!

И червенокожият чуваше от много страни окуражителни викове. Той им отвърна:

— Намбов-ават не е Червената риба, който се остави да бъде победен. Намбов-ават само за няколко мига ще събори и смачка тази малка дебела жаба, увиснала на гърба му.

Джими не каза нищо. Гледаше спокойно и сериозно пред себе си, но фигурката му действително изглеждаше доста смешна зад високия индианец. Предвидливо беше обърнал лицето си настрани, за да може да наблюдава движенията на краката на червенокожия. Нямаше намерение да започва първи схватката; това и не беше изгодно за него. Искаше да предостави началото на индианеца.

Големият крак стоя дълго време тих и неподвижен. Искаше да изненада и надхитри противника си с внезапна атака, но не му се удаде. Когато изведнъж протегна назад единия си крак, за да направи на Джими „марка“, белият ритна толкова силно другия му крак, който в момента му служеше за опора, че той за малко щеше да падне на земята.

След това нападенията се заредиха едно след друго. Червенокожият беше по-силен, а белият пък по-предпазлив и разсъдлив. Постепенно индианецът се ядоса от безполезността на усилията си. Но колкото повече беснееше и риташе назад, толкова по-спокоен ставаше белият. Изглежда, борбата щеше да продължи дълго. Не можеше да се каже, че някой от двамата получи някакво превъзходство над другия. Затова пък индианецът бе замислил да сложи толкова по-изненадващ край на борбата чрез една коварна постъпка.

С досегашното си поведение Намбов-ават бе имал единствена цел да приспи бдителността на противника си. Белият трябваше да си помисли, че той не знае никакъв друг начин за нападение. Но ето че индианецът хвана ласото, издърпа го здраво пред себе си, така че да се образува малко свободно място, за да може да обърне тялото си и се извъртя — само че наполовина.

Ако номерът му бе успял, той щеше да се намери с лице към гърба на белия и можеше просто да го смачка под себе си. Но Джими беше голяма лисица и внимаваше много. А и Хобъл Франк веднага разбра подлото намерение на червенокожия и бързо извика на дебелия:

— Хвърли го! Обръща се!

— Вече знам! — отвърна Джими.