Съкровището в Сребърното езеро

— Ако ми е хрумнало! Ето пак как се изразяваш! Нямам нужда от хрумване, винаги съм си богат на идеи. Опитай се само да си представиш положението! Вие двамата ще стоите обърнати с гръб един към друг, също като красивото съзвездие на Сиамските близнаци в Млечния път. Всеки ще има нож в ръката си и така ще започне борбата между вас. Победител е онзи, който повали другия под себе си. Но как можеш да повалиш противника под себе си от подобно положение? Само като му отнемеш опората под краката, а туй ще стане най-добре ако го ритнеш изотзад здравата в прасеца или се опиташ да захванеш крака му с твоя крак и го вдигнеш във въздуха. Прав ли съм, или не съм?

— Прав си. Казвай по-нататък!

— Спокойно! Всичко трябва да се обмисли добре и няма защо да се бърза. Ако опитът ти сполучи, твоят противник ще се пльосне на носа си, а ти ще се озовеш върху него, за съжаление, разбира се, по гръб върху неговия гръб, при което самият ти можеш да загубиш много лесно европейското си равновесие. Всъщност трябва да ви завържат лице срещу лице. Дали индианците замислят някаква хитрост с тези опаки държавни отношения, не мога да кажа отсега. Знам само, че тяхното лукавство ще ти донесе изгода.

— Но как? Говори най-сетне!

— Боже мили, та нали говоря вече цели петнадесет минути! Ти само слушай! Червенокожият ще те ритне заднешком, за да ти отлепи един от краката от земята и да те накара да загубиш равновесие. Но това няма да ти навреди никак, защото при безсрамната дебелина на твоите прасци ще усетиш ритниците му едва след две седмици. Ще изчакаш онзи миг, когато той замахне с крака си и остане да стои само на един крак. Тогава ще се наведеш с всички сили напред, ще го вдигнеш на гърба си, ще прережеш бързо въжето или ремъка, който ви свързва, и с рязко движение ще го претърколиш през главата си, та да пльосне на земята. Но тогава трябва да се хвърлиш светкавично върху него, да го стиснеш за гърлото и да допреш ножа си до гърдите му! Разбра ли какво искам да ти кажа, старий празнодумецо?

Олд Шетърхенд подаде ръка на дребничкия ловец и каза:

— Франк, ти си славен мъж. Този съвет е отличен и сигурно ще му донесе успех.

Добродушното лице на Франк просия от удоволствие, когато разтърси подадената му ръка:

— Добре, добре, скъпи учителю! Не мога да се възгордея, че съм казал нещо толкова естествено. Но то е още едно доказателство колко често неразумните хора вземат диаманта за керемида. Ето защо мисля…

— Искаш да кажеш кремък, а не керемида! — прекъсна го Джими. — Небеса, ама че диамант би бил тоя — голям колкото керемида!

— Абе ти ще млъкнеш ли веднага, стар непоправим дърдорко! Аз ти спасявам живота с моето духовно превъзходство, а ти от благодарност ще хвърляш по главата ми някаква груба, неполирана керемида! Ако веднъж за винаги не престанеш да се заяждаш с мене, може да се стигне лесно дотам, че да обявя края на приятелството ни и тогава ще видиш как ще се оправяш без мене в този свят. Мисля, че е крайно време вече да се вразумиш.

— Прав си — каза Джими примирително. — Но какво ще правиш ти, скъпи Франк?

— Скъпи Франк! — повтори дребосъкът. — Каква добра акустика имат тези думи! Какво ще правя ли? Ами ще тичам, какво Друго!

— Туй ми е добре известно, но ще изостанеш. Необходими са ти три крачки, докато твоят противник направи една!

— За съжаление!

— Освен това се питам какво разстояние ще пробягате и дали ще издържиш. Как си с дишането?

— Превъзходно. Белите ми дробове са като на пчела. Мога да си летя и бръмча цял ден, без да се задъхвам. Мога да тичам, научих се още като бях кралски помощник-лесничей в Саксония.

— Не можеш да се мериш с такъв дългокрак индианец!

— Хмм. Не се знае.

— Името му е Скачащия елен! Следователно най-развитото му качество е бързината.

— Хич не ми пука как се казва, важното е да стигна целта преди него.

— Точно това няма да направиш. Я сравни краката си с неговите!

— Ах, да, краката! И ти мислиш, че всичко зависи от краката?

— Разбира се! От какво друго би могло да зависи едно състезание по бягане на живот и смърт?

— И от краката зависи, но те не са най-важното нещо. Най-често решава главата.

— Но тя не участва в бягането!

— Участва, и то как! Да не би краката ми сами да хукнат напред, а останалото ми тяло да ги чака, докато се върнат? Тази история би била доста опасна. Ако краката ми после не могат да ме намерят, ще съм принуден да стоя и чакам, докато ми пораснат нови, а това ставало само при жабите. Не, главата трябва да участва в бягането, защото тя върши и най-важната работа…

— Не мога да те разбера! — подхвърли Олд Шетърхенд, учуден от безгрижието на Франк.

— И аз не се разбирам, поне засега. В този момент знам само че една-единствена умна мисъл върши повече работа от сто крачки или скока, които преминават покрай целта.

— Значи имаш някаква идея?