Съкровището в Сребърното езеро

Тази заповед беше отправена към двамата индианци, които стояха готови и чакаха. Те вързаха ласата около телата на вожда и Олд Шетърхенд, а после се отдръпнаха. Така двамата противници можеха да се движат само вътре в кръга, чийто радиус се определяше от Дължината на останалата част от ласата. Сега те бяха застанали така, че ласата образуваха права линия, т.е. диаметъра на кръга, Червенокожият държеше ножа в лявата ръка и томахока в десницата си, а Олд Шетърхенд имаше само нож в десния си юмрук.

Големия вълк, изглежда, си беше представял борбата така: единият от тях щеше да гони другия в кръг и щеше да има възможност да нанесе сигурен удар с томахока си или ножа. Той бе принуден да разбере, че противникът му наистина не му отстъпва по сила, и оръжията не бяха равностойни и вождът беше уверен в победата си, още повече че според него белият държеше ножа си съвсем неправилно. Олд Шетърхенд бе хванал ножа тъй, че острието му бе насочено нагоре, а не надолу. Следователно не му беше възможно да нанесе удар от горе на долу. Червенокожия тайно се радваше и не изпускаше противника от зоркия си поглед, за да не му се изплъзне нито едно от неговите движения.

Но и белият наблюдаваше индианеца зорко. Той нямаше намерение да напада пръв, а изчакваше нападението на противника си, като беше решил да търси решението на двубоя още в първата схватка. Най-важното в момента беше по какъв начин Големия вълк щеше да използва томахока си. Ако го употребеше за нанасяне на удари от непосредствена близост, нямаше основание за безпокойство. Но ако бе решил да го хвърли, тогава белият трябваше дяволски да внимава. Разстоянието между двамата не беше толкова малко и хвърленото оръжие можеше да бъде избягнато.

Противниците продължаваха да се дебнат неподвижно пет-шест минути. Вече започваха да се чуват тук и там между зрителите неодобрителни или окуражителни възгласи. Големия вълк подкани подигравателно противника си да започне. Отправи няколко обиди към него, но Олд Шетърхенд не отвърна нищо. Отговорът му се състоеше в това, че седна на земята тъй спокойно и непринудено, сякаш се намираше сред най-миролюбивото общество. Но всички негови мускули и жили бяха готови за мигновено действие.

Вождът възприе поведението му за израз на подценяване, докато то не беше нищо друго освен хитрост, целяща да предизвика индианеца към непредпазливи действия. И тя постигна целта си напълно. Червенокожият си помисли, че може да се справи със седнал противник много по-лесно, и реши бързо да използва това обстоятелство. Надавайки силен боен вик, той се втурна към Олд Шетърхенд с вдигнат томахок, готов да нанесе смъртоносен удар. На червенокожите им се стори, че вече виждат как този удар улучва белия. Мнозина от тях отвориха уста, за да нададат тържествуващ вик, когато белият, изправяйки се, отскочи настрани. Острието на ножа, което той държеше нагоре, свърши работата си. Ударът на вожда не улучи. Юмрукът му, който се спусна над ловеца с голяма сила, срещна изправеното острие на ножа му и томахокът се отърколи на земята. Един бърз удар на Олд Шетърхенд в лявата ръка на индианеца и неговият нож изхвръкна от ръката му. След това ловецът с мълниеносно, почти незабележимо движение на ръката удари своя противник с твърдата дръжка на ловджийския си нож в сърдечната област с такава сила, че червенокожият се строполи на земята като пън и остана да лежи неподвижно. Олд Шетърхенд вдигна ножа си и извика:

— Кой е победителят?

Никой не му отговори. Дори и онези, които бяха допускали, че вождът им може да бъде победен, не бяха вярвали, че е възможно да стане по такъв начин и толкова бързо. Воините на юта стояха като вкаменени.

— Той самият каза, че скалпът на победения принадлежи на победителя — продължи Олд Шетърхенд. — Следователно неговият скалп ми принадлежи. Но аз не го искам. Аз съм приятел на червенокожите мъже и затова му подарявам живота. Може би съм счупил някое от ребрата му, но той в никой случай не е мъртъв. Нека моите червени братя го прегледат. Аз ще отида във вигвама си.

Той се отвърза и си тръгна. Никой не му попречи, никой не попречи и на Джими и Дейви да го Последват. Всеки искаше най-напред да се увери какво е състоянието на Големия вълк и всички се насъбраха около него. Така ловците стигнаха необезпокоявани до вигвама си. Зад него намериха оръжията си, там беше и Хобъл Франк с конете. Те се метнаха бързо на седлата и потеглиха; отначало подкараха бавно конете, търсейки прикритие зад колибите и шатрите. Но след това бяха забелязани от постовете, поставени около лагера. Червенокожите нададоха бойния си вик и започнаха да стрелят. Ето защо белите пришпориха конете и препуснаха в галоп. Когато се огледаха назад, видяха, че виковете и стрелбата на постовете бяха привлекли вниманието на останалите индианци и те се втурнаха между вигваМите в безредни групи, надавайки гневни крясъци след бегълците. Ехото от околните планини повтори многократно виковете им.