Той се затича към мястото, откъдето се беше разнесъл викът. Последваха и други, ала напразно. Червения Бринкли бе излязъл достатъчно умен, за да се скрие веднага в храстите. Той се запромъква като змия от храст на храст, придържайки се винаги към най-тъмните места, тъй че никой не можа да го види. Победителите се стараеха, доколкото беше възможно, да изпускат по-малко трампове, но броят им бе толкова голям, че въпреки всичко лесно им се удаде да направят пробив; още повече в случая постъпиха умно, като не се разпръснаха. Оцелелите успяха да избягат в северна посока.
— След тях, не ги изпускайте! — заповяда Олд Файерхенд. — Не им давайте да си отдъхнат!
Той се надяваше заедно с трамповете да достигне мястото, където бяха конете им, но скоро това се оказа невъзможно. Колкото повече се отдалечаваха от фермата, толкова повече отслабваше светлината на огньовете и накрая се намериха сред такава тъмнина, че вече не можеха да различават враговете от приятелите. Дори се случи някои от преследвачите да се счепкат помежду си, това забавяше преследването. Олд Файерхенд се видя принуден да събере хората си; изминаха няколко минути докато дойдат всички, а това даде на бегълците такава преднина, която не можеше да бъде наваксана. Наистина те се опитаха да продължат в същата посока, но скоро чуха подигравателните крясъци на трамповете и тропота на много препускащи коне, което им показа, че по-нататъшните им усилия са напразни.
— Връщаме се! — нареди Олд Файерхенд. — Остава ни само да попречим на ранените да се скрият и да ни избягат.
Тази грижа беше съвсем излишна. Индианците не бяха участвали в преследването. Силното им желание да се сдобият със скалпове на бели ги беше накарало да останат на полесражението, бяха претърсили най-старателно всички храсталаци до реката, за да убият и скалпират всеки останал жив трамп. След като на светлината на факлите бяха преброени труповете, оказа се, че заедно с убитите през деня се падат по два трупа на всеки от победителите — ужасна цифра! Въпреки това броят на избягалите беше толкова значителен, че победителите можеха да се поздравят с бягството им.
Елен беше, разбира се, измъкната веднага от нейното скривалище. Младото момиче не бе изпитало особен страх и изобщо, откакто беше попаднало в плен, се бе държало учудващо спокойно и благоразумно. Когато Олд Файерхенд научи това, каза на баща й:
— Досега мислех, че ще рискуваме много, ако вземем Елен с нас до Сребърното езеро, но вече нямам нищо против, защото съм убеден, че няма да ни създава особени грижи.
Тъй като не можеше да се очаква никакво връщане на трамповете, то победителите и особено индианците посветиха остатъка от нощта на радостта от победата. Индианците получиха две крави, които бяха заклани, разсечени и скоро около огньовете се разнесе силният мирис на печено месо. После беше разпределена плячката. Оръжията на убитите и всички предмети, които бяха намерени у тях, бяха дадени на червенокожите. Това обстоятелство ги изпълни с огромна радост. Държаха се дълги речи, бяха изпълнени бойни и други танци. Едва когато утрото настъпи, шумът утихна. Заглъхнаха радостните крясъци и индианците се загърнаха в одеялата си, за да поспят най-после.
Рафтърите постъпиха иначе. За щастие нямаше убити между тях, но неколцина бяха ранени. Олд Файерхенд имаше намерение още на зазоряване да поеме по следите на трамповете, за да разбере в каква посока бяха потеглили. Затова всички си легнаха да спят веднага; в уреченото време трябваше да бъдат бодри и с възстановени сили. На сутринта следата бе намерена и видяха, че води обратно към Осаге-нук. Последваха я дотам, ала когато пристигнаха, завариха мястото празно. Олд Файерхенд внимателно претърси околността. Оказа се, че междувременно са се събрали нови групи трампове; бегълците се бяха присъединили към тях и незабавно бяха потеглили в северна посока. Те не подозираха, че Олд Файерхенд е запознат подробно с плана, който се канеха да осъществят.
Осма глава
Драма в прерията
Из прерията бавно и уморено крачеше един пешеходец — рядко явление из онези места, където и последният бедняк притежава кон. Беше много трудно да се определи към кое съсловие принадлежи този човек. Дрехите му бяха градски и много износени, а това му придаваше вид на миролюбив човек, но към този вид някак си не отиваше старата огромна, дълга пушка, която бе преметнал през рамо. Лицето му беше бледо, а страните му хлътнали — изглежда, вследствие на лишенията, съпътстващи подобно продължително странстване пеша.
Понякога се спираше, за да си почине, но надеждата да срещне хора отново го караше да напряга уморените си нозе. От дълго време той неспирно оглеждаше хоризонта, докато най-сетне очите-му пробляснаха радостно — далеч на хоризонта забеляза човек, също пешеходец, който се приближаваше откъм дясната му страна, тъй че двамата трябваше да се срещнат. Това придаде нова сила на краката му; той закрачи широко и бързо и скоро видя, че другият го забеляза, защото се спря, за да го изчака.