Съкровището в Сребърното езеро

— Няма много за разказване. Казвам се Халер. Родителите ми бяха немци. Преселиха се от Европа, за да постигнат тук нещичко, но нямаха щастие. И моят път не беше постлан с рози. Занимавах се с какво ли не, докато преди две години станах писар в една железопътна станция. В последно време бях назначен в Кинсли. Сър, аз съм човек, който не може да смачка и мравка, но когато много ме обидят, кръвта ми кипва. Имах спречкване с тамошния редактор, след което последва дуел. Представете си, дуел с пушки! А аз никога в живота си не съм похващал такъв инструмент за убиване! И така, дуелът беше с пушки, на тридесет метра разстояние! Само като го чух, и ми причерня пред очите; ще бъда кратък — уговореният час настъпи и ние застанахме един срещу друг. Сър, можете да си мислите за мен каквото си щете, но аз съм миролюбив човек и не исках да ставам убиец. Само при мисълта, че можех да убия противника си, кожата ми настръхнат така, че стана бодлива като ренде. Затова се прицелих нарочно един-два лакътя встрани. И двамата натиснахме спусъците едновременно. Чуха се изстрели и… представете си, аз не бях улучен, но моят куршум бе минал точно през сърцето му. Побягнах ужасен, без да изпусна пушката от ръката си; а тя дори не беше моя. Убеден съм, че дулото й е криво; бие цели три лакътя вляво. Но което е най-лошото, редакторът има многобройни и влиятелни приятели, а туй е от голямо значение тук в Дивия запад. Трябваше да бягам веднага и едва намерих време да се обадя на моя началник, за да се сбогуваме набързо. Той ме посъветва да отида в Шеридън и ми връчи отворено препоръчително писмо до тамошния инженер. Можете да го прочетете, за да се убедите, че ви говоря истината.

Той измъкна от джоба си едно писмо, отвори го и го даде на високия янки. Последният прочете следното:

„Драги Чарой!

Изпращам ти мастър Йозеф Халер, моя доскорошен писар. Той е от немски произход и е прилежен и честен човек, но имаше нещастието да стреля малко накриво и тъкмо затова да улучи смъртоносно противника си. Трябва да се махне за известно време оттук и ще ми направиш услуга, ако му намериш работа в твоето бюро, докато тук се забрави историята.

Твой Бент Нортън“

Високият янки сгъна отново писмото, върна го на собственика му и каза, като се усмихваше полусъжалително и полуиронично:

— Вярвам на думите ви, мастър Халер, вярвам им и без това писмо. Който ви види и ви чуе да говорите, ще разбере, че има пред себе си един съвършено честен човек, който не може никому да мъти водата. И моята съдба е като вашата, и аз не съм голям ловец и стрелец. Но това не е недостатък, защото човек не живее само с помощта на оловото и барута. Но на ваше място аз не бих бил все пак толкова страхлив. Струва ми се, че сте се оставили доста да ви посплашат.

— О, не! Работата наистина беше опасна.

— Значи сте сигурен, че са ви преследвали?

— Положително! Затова постоянно избягвах фермите, да не би да разберат в каква посока се движа.

— А убеден ли сте, че ще ви посрещнат добре в Шеридън и че ще получите работа?

— Да, защото мистър Нортън и мистър Чарой, инженерът в Шеридън, са много големи приятели.

— А каква заплата мислите, че ще получавате там?

— Досега получавах седмично по осем долара и мисля, че и там ще получавам толкова.

— Аха! А аз знам една друга работа, при която ще получавате двойно повече, тоест шестнайсет долара седмично, и освен това безплатна храна и квартира.

— Какво? Наистина ли? — извика зарадвано писарят, като скочи. — Шестнайсет долара? Та човек направо ще забогатее! А къде може да се намери такава работа?

— При мене.

— При… вас? — прозвуча разочарованият му глас.

— Разбира се. Изглежда, не ви вдъхвам доверие, а?

— Хмм! Не ви познавам. .

— На това може веднага да се помогне. Аз съм магистър доктор Джеферсън Хартли, специалист по хуманна и ветеринарна медицина.

— Значи лекувате коне и хора?

— Аз съм лекар за хора и животни — кимна слабият янки. — Ако имате желание, можете да станете мой помощник и ще ви заплащам споменатата заплата.

— Но аз не разбирам нищо от тези работи — обясни Халер скромно.

— Аз също не разбирам — призна си магистърът.

— Не разбирате ли? — попита го другият учудено. — Но нали сте следвали медицина?

— И през ум не ми е минавало.

— Но щом сте магистър и доктор…

— Да, такъв съм! Наистина имам тези почтени титли, съвсем съм сигурен, защото сам съм си ги дал.

— Вие… вие… сам?