Съкровището в Сребърното езеро

Другият човек беше облечен извънредно странно. Носеше син фрак с права червена яка и жълти копчета, три четвърти панталони от червено кадифе й високи ботуши с обърнати маншети от жълта кожа. Около врата му беше увита синя копринена кърпа, завързана отпред на голяма широка двойна джувка, покриваща целите му гърди. Широкопола сламена шапка предпазваше главата му от слънцето. Около врата и пред гърдите му минаваше ремък, на който беше закрепено сандъче от полирано дърво. Мъжът беше висок и мършав, слабото му гладко избръснато лице имаше остри черти. Който видеше тези черти и погледнеше в малките хитри очи, щеше веднага да познае, че има пред себе си истински янки, и то един янки от онзи сорт хора, които бяха станали пословични със своята хитрост и лукавство.

Когато двамата се приближиха дотолкова, че можеха да се чуят, притежателят на сандъчето повдигна леко шапката си и поздрави другия:

— Good day, приятелю! Откъде идвате?

— От Кинсли — отвърна запитаният, като посочи с ръка зад гърба си, — а вие?

— Идвам от къде ли не. Последното място, където бях, е фермата, останала зад мене.

— А накъде отивате?

— Накъде ли не. Най-напред отивам във фермата, която се намира пред нас.

— Има ли ферма пред нас?

— Да. Ще я достигнем след не повече от половин час.

— Слава богу! Не бих могъл да издържа повече. Той изрече последните думи с дълбока въздишка. Беше се приближил съвсем и беше спрял. Виждаше се, че се олюлява.

— Не можете да издържите ли? Защо?

— От глад.

— По дяволите! От глад ли? Нима е възможно? Почакайте, мога да ви помогна. Я седнете тук върху сандъчето ми. Веднага ще получите нещо между зъбите си.

Той свали сандъчето, сложи непознатия да седне върху него, измъкна от вътрешния джоб на фрака си два огромни сандвича с масло, извади от предния си джоб голямо парче шунка и като подаде всичко това на изгладнелия човек, продължи:

— Хапнете си, приятелю! Не е кой знае какъв деликатес, но ще задоволи глада ви.

— Другият започна бързо да се храни. Беше така изгладнял, че понечи веднага да натъпче хляба в устата си, но като че ли размисли, задържа ръката си и каза:

— Вие сте много добър човек, сър, ала тези неща са определени за вас; ако ги изям, ще трябва и вие самият да гладувате.

— О, не! Във фермата ще получа толкова много храна, колкото си пожелая.

— Значи ви познават там?

— Не. Никога не съм идвал в тази местност. Но не говорете сега, ами яжте!

Другият последва подканата му, а странният янки седна в тревата, загледа го и лицето му светна от радост, като видя колко бързо изчезнаха огромните залци зад здравите зъби на непознатия. Когато хлябът и шунката се свършиха, той го попита:

— Ясно е, че не можахте да се наситите, но мисля, че на първо време гладът ви е задоволен.

— Чувствувам се като новороден, сър. Помислете си, от три дни съм на път, и то без да сложа хапка в устата си.

— Как е възможно! От Кинсли дотук нищо ли не сте яли? Защо? Не можахте ли да си приготвите някакви провизии?

— Не. Заминаването ми беше съвсем внезапно.

— Аха-а! Но нали имате пушка; можехте да застреляте някакъв дивеч!

— О, сър, аз не съм никакъв стрелец. По-скоро ще улуча месечината, отколкото някое клекнало пред мен куче.

— Но защо ви е тогава тази пушка?

— За да плаша при случай червенокожи или бели бандити. Мъжът го изгледа изпитателно и после каза:

— Слушайте какво, мастър, при вас нещо не е в ред. Струва ми се, че бягате от някого, а изглеждате толкова безобидна личност. Къде отивате всъщност?

— Отивам в Шеридън, на железопътната линия.

— Толкова далеч и без провизии! Аз съм ви непознат, но когато човек е в нужда, винаги е най-добре да прояви доверие. Я ми кажете къде ви стиска обувката.