Съкровището в Сребърното езеро

— Да. Това е най-добрият изход за мен и за вас. Той продължи да убеждава писаря в предимствата на решението си с такъв искрен и убедителен тон, че нещастният Халер се съгласи най-после да се разделят. Хартли си взе сандъчето. Те си разтърсиха ръцете, пожелаха си всичко най-добро и се разделиха. Халер продължи да върви по-нататък през откритата прерия. Хартли погледна малко след него и си каза: „Жал ми е за този нещастник, но няма друг изход. Ако бяхме останали заедно, пак щеше да умре, но тогава и аз щях да отида по дяволите. А сега е крайно време да се махам. Когато го настигнат и попитат за мене, ще им каже, че съм тръгнал надясно. Следователно трябва да офейкам наляво и да си намеря място, където мога да се скрия.“

Той не беше нито ловец, нито трапер, но знаеше много добре, че не бива да оставя никакви следи; някога беше чул какво трябва да се направи, за да заличиш следите си. Докато се промъкваше из храсталаците, той си избираше такива места, по които краката му не оставяха следи. Ако забележеше след себе си отпечатък, той го заличаваше внимателно с ръка. Наистина сандъчето и раната му пречеха доста, тъй че се придвижваше бавно напред, но за свое щастие успя скоро да открие едно място, където храстите растяха толкова нагъсто, че образуваха непроницаема стена. Промъкна се навътре, свали сандъчето на земята и седна върху него. Едва бе сторил това, и дочу гласовете на тримата ездачи и тропота на конете им. Те преминаха наблизо, без да забележат, че оставената следа беше вече само от един човек.

Сега Хартли разтвори внимателно шумака в посоката, накъдето бяха отминали. Пред него се откриваше прерията. Вече доста надалеч крачеше Халер. Трамповете го забелязаха и препуснаха към него. Той ги чу, обърна се и спря уплашен. Скоро го настигнаха; заговориха го и той посочи на изток; сигурно им обясняваше, че американецът се е върнал към фермата в тази посока. След това се разнесе пистолетен изстрел и Халер падна на земята.

— Свърши — измърмори Хартли. — Почакайте, подлеци! Само да ви срещна отново, ще ми платите за този изстрел! Но сега съм любопитен да видя какво ли ще предприемете!

Той видя, че те слязоха от конете си и се заловиха със застреляния. После започнаха да се съвещават, след което отново яхнаха конете. Корнъл прикрепяше на седлото пред себе си трупа на убития. За голямо учудване на американеца Корнъл тръгна обратно, а двамата му спътници продължиха по-нататък. Корнъл достигна храсталака, навлезе навътре с коня си и хвърли трупа на земята; сега трупът се намираше недалеч от Хартли и не можеше да бъде забелязан отвън. След това Корнъл се измъкна от храсталака и препусна. Хартли не можа да види накъде. Известно време се чуваше само тропотът на конските копита, а после настана тишина.

Студени тръпки побиха ранения янки. Сега почти съжаляваше, че не беше предупредил писаря. Беше станал свидетел на това подло убийство, а трупът лежеше толкова близо до него. Изпитваше силно желание да се махне оттук, но не смееше, тъй като предполагаше, че сега Корнъл ще го търси. Измина четвърт час и после още толкова. Най-сетне той се реши да изостави ужасното място. Но първо огледа прерията още веднъж и тогава съзря нещо, което го накара да не излиза от скривалището си.

Отдясно, откъм прерията, се приближаваше един конник, който държеше в ръката си поводите на друг кон без ездач. Той се натъкна на следите на двамата трампове и се спря, за да слезе от коня си. След като се озърна внимателно на всички страни, той се наведе, за да разгледа следите. После тръгна по тях, докато стигна мястото на убийството. Конете сами го последваха. Отново се спря, за да огледа земята. Измина доста време, преди да се изправи, а после тръгна към храстите, без да откъсва поглед от следата на Корнъл. На около петдесетина крачки от храстите той се спря, издаде особен гърлен звук и посочи с ръка към храсталака. Това, изглежда, беше знак за коня му, който се приближи до храстите, описвайки малка дъга, спря се и пое дълбоко въздух през ноздрите си. Тъй като той не показа признаци на безпокойство, ездачът остана доволен и също се приближи до гъсталака.

Сега американецът забеляза, че пред него бе застанал индианец. Той носеше кожени панталони с ресни, а ловната му риза бе украсена с извезани фигури и по шевовете й също имаше ресни. Малките му крака бяха обути в мокасини. Дългата му черна коса бе сплетена в шлемовидна прическа, но тя не беше окичена с нито едно орлово перо. Около врата му висеше тройна огърлица от мечи нокти, лулата на мира и неговият амулет. Ръката му държеше двуцевна пушка, чийто приклад беше обкован с многобройни сребърни гвоздеи. Лицето му имаше матов светлокафяв цвят с лек бронзов оттенък. Чертите му бяха почти римски и само леко изпъкналите скули напомняха за типа на северноамериканските индианци.