Съкровището в Сребърното езеро

Всъщност близостта на един червенокож беше напълно достатъчна да изпълни със страх този янки, който поначало не бе роден герой. Но колкото по-дълго разглеждаше лицето на индианеца, толкова повече му се струваше, че нямаше защо да се бои от него. Червенокожият се беше приближил на двадесетина крачки, конят му бе дошъл още по-наблизо, докато другият кон стоеше зад гърба на индианеца. Но сега конят, който се канеше да направи още една крачка напред, се вдигна на задните си крака и отскочи назад, като изпръхтя силно и настойчиво. Изглежда, бе надушил Хартли или убития. В същият миг индианецът отскочи встрани като пантера и изчезна; след него изчезна и вторият кон.

Хартли остана сгушен тих и неподвижен дълго, много дълго, докато ухото му долови приглушения вик на индианеца „уф!“. Той чу само тази сричка и щом обърна глава в тази посока, видя, че индианецът беше коленичил над трупа на писаря, като го оглеждаше и опипваше. След това червенокожият се оттегли и около четвърт час не се появи никакъв, докато Хартли изведнъж се стресна, защото съвсем близо до него се разнесоха думите:

— Защо бледоликият се е скрил тука? Защо не излезе да се покаже пред погледа на червенокожия воин? Нима няма да каже някъде избягаха тримата убийци на другия бледолик?

Когато Хартли обърна главата си, видя индианеца клекнал до него, да държи в ръка закривения си нож. Думите му показваха, че е разчел следите правилно и разполага с много остър ум. Той не смяташе Хартли за убиец. Това успокои американеца и той отговори.

— Крия се от убийците. Двама от тях продължиха през прерията. Третият захвърли тук трупа, а аз не смея да изляза, защото не знам дали си е отишъл.

— Отишъл си е. Следата му води от храстите на изток.

— Значи се е отправил към фермата, за да ме преследва. Но наистина ли не е вече тук?

— Не. Моят бял брат и аз сме единствените живи хора, които се намират тук. Нека той излезе от храстите и ми разкаже какво се е случило.

Индианецът говореше английски много добре. Неговите думи и начинът, по който говореше, спечелиха доверието на Хартли. Той изпълзя от храстите и като се огледа, видя, че двата коня бяха привързани за колчета на доста далечно разстояние. Индианецът оглеждаше белия с поглед, който сякаш проникваше чак до сърцето му. След малко каза:

— От юг са се приближили пеша двама души, един от тях се е скрил тук и това си ти; другият е продължил през откритата прерия. Тогава пристигнали трима конници, които го преследвали. Убили го с пистолетен изстрел в главата. Двама от тях поели пак по пътя си. Третият взел трупа на коня си, стигнал до храсталака, захвърлил трупа и препуснал в галоп на изток. Така ли е било?

— Да, точно така — кимна Хартли.

— Тогава кажи ми защо са застреляли твоя бял брат. Кой си ти и защо си дошъл в тази местност? Някой от тези трима мъже ли те рани в ръката?

— Дружелюбният тон, с който бяха зададени тези въпроси, доказа на Хартли, че червенокожият е добре настроен към него и не изпитва никакви подозрения относно държанието му. Той отвърна на въпросите му. През това време индианецът гледаше нейде встрани, но щом свърши, той го изгледа проницателно и попита:

— Значи твоят спътник е трябвало да заплати живота ти със своя собствен живот?

Хартли сведе очи и отвърна почти заеквайки:

— Не. Помолих го да се скрие с мене, но не пожела.

— Тогава ти си му казал, че зад вас идват убийците?

— Да.

— А каза ли му също, че искаш да се скриеш тук?

— Да.

— А защо е показал към изток, когато убийците са го попитали към коя ферма си се отправил?

— За да ги заблуди.

— Искал е да те спаси и е бил истински другар. А ти беше ли достоен за него? Само Великият Маниту знае всичко; моето око не може да проникне в сърцето ти. Но ако можеше, ти вероятно щеше да се срамуваш сега от мене. Аз ще мълча. Нека твоят бог те съди. Познаваш ли ме?

— Не — отвърна Хартли тихо.

— Аз съм Винету, вождът да апачите. Ръката ми препречва пътя на злите хора, но ръката ми защищава всеки, който има чиста съвест. Ще прегледам раната ти. Но кажи ми най-напред защо са се върнали убийците, защо са ви последвали пак. Знаеш ли нещо?

Хартли беше чувал много пъти за Винету. Сега той отговори още по-учтиво:

— Вече ти казах каквото знаех. Искаха да ни премахнат, за да не се разбере, че са ме обрали.

— Не. Ако е била само тази причината, те са щели да ви убият веднага. Сигурно е имало и нещо друго, за което са се сетили едва по-късно. Претърсиха ли те старателно?

— Да.

— Всичко ли ти взеха? А на твоя спътник?

— Не. Той им обясни, че е нещастен беглец и ги убеди, като им показа писмото.

— Писмо ли? Те взеха ли го?

— Не, върнаха му го.

— А той къде го прибра?

— Във вътрешния джоб на палтото си.

— Но там го няма вече. Претърсих всички джобове на убития и не намерих никакво писмо. Следователно то е причината, която ги е накарала да се върнат и да ви настигнат.