Съкровището в Сребърното езеро

— Очите на Винету виждат и през нощта. А ако има нещо, което той не може да забележи, то няма да убегне на неговия кон. Нека моят брат не язди до мен, а зад мен — така неговият кон няма да направи погрешна стъпка.

Наистина беше почти невероятно с каква сигурност се придвижваха конят и ездачът. Заобикаляха всяко препятствие и така минаваха час след час, ту ходом, ту в тръс и дори в галоп. На пътя им се изпречваха блата и потоци, минаваха покрай ферми; Винету знаеше обаче винаги къде се намира и нито за секунда не се поколеба в коя посока да продължат пътя си. Хартли се чувстваше вече съвсем спокоен. Раната му беше създавала тревоги, но сега усети, че билката има чудодейна сила. Дори от време на време изобщо не чувстваше болка и единственото нещо, от което би могъл да се оплаче беше необичайната за него езда. Спираха няколко пъти, за да могат конете да пият вода и да бъде мокрена превръзката на раната със студена вода. След полунощ Винету измъкна парче месо и го даде на Хартли. Нищо друго не прекъсна ездата им и когато се почувствува наближаването на утрото по засилващия се хлад, Хартли си помисли, че би могъл спокойно да издържи още доста време в седлото.

Небето на изток посивя, но предметите наоколо още не можеха да се различат, защото наоколо се стелеше гъста мъгла.

— Това са мъглите край Смоуки Хил — обясни вождът. — Скоро ще я достигнем.

Той искаше да каже още нещо, но изведнъж спря коня си и се заслуша в равномерния тропот на конски копита, който се приближаваше отляво. Конят галопираше. И ето, той се появи и префуча покрай тях, ventre a terre ((фр.) — с всичка сила (препускам, тичам). Б. пр.), мълниеносно като някой фантом. Двамата не успяха да видят нито коня, нито ездача, а само една тъмна широкопола шапка, която се бе показала за секунда над ниско разстилащата се мъгла. Конският тропот заглъхна след няколко секунди.

— Уф! — извика Винету изненадано. — Бледолик! Тъй, както препускаше този човек, могат да яздят малко бледолики! Така яздят Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд; но Олд Шетърхенд не може да е наблизо, защото имаме среща с него горе, при Сребърното езеро, а Олд Файерхенд трябва да се намира сега в Канзас. Да не би да е бил той?

— Олд Файерхенд? — обади се Хартли. — Това е един прочут уестман.

— Той и Олд Шетърхенд са най-добрите, най-опитните и най-храбрите бледолики, които познава Винету. Той е техен приятел.

— Изглежда, този човек бързаше много. Накъде ли отива?

— Към Шеридън, защото посоката, в която препускаше, съвпада с нашата. Вляво от нас се намира Игъл Тейл, а пред нас е бродът, където се прекосява реката. Скоро ще го достигнем. А в Шеридън ще разберем кой е бил този човек.

Мъглата започна да се разнася, утринният вятър я разкъса и скоро двамата забелязаха пред себе си река Смоуки Хил. И сега апачът отново доказа изключителното си чувство за ориентация — той излезе на реката точно при мястото, където се намираше бродът. Тук водата достигаше само до коремите на конете, така че реката можеше да се премине лесно и безопасно.

След като излязоха на другия бряг, конниците пресякоха най-напред ивица от храсталаци и дървета, които растяха край реката, после отново излязоха в открита местност, обрасла само с трева, и не след дълго пред очите им се появи Шеридън, тяхната цел.

Девета глава Размяна на уловки

По времето, когато ставаха тези събития, Шеридън не беше нито град, нито село, а само временно селище за работниците, строящи железопътната линия. Имаше доста къщи и колиби, направени от камък, глина или дърво; те бяха съвсем жалки постройки, над чиито врати се срещаха тук-там гръмки надписи. Виждаха се табели „хотел“ или „кръчма“, но в тези сгради не би живял и най-бедният немски занаятчия. Имаше и няколко симпатични дървени постройки, чиято конструкция позволяваше да бъдат разглобявани и пренасяни на друго място. Най-голямата от тях се издигаше на един хълм и нейната фирма се виждаше отдалече — „Чарлз Чарой, инженер“. Двамата насочиха конете си натам, оставиха животните пред вратата, където беше привързан и друг кон, оседлан по индиански маниер.

— Уф! — възкликна Винету, като го заразглежда със светнал поглед. — Този кон е достоен да бъде язден от отличен ездач. Сигурно е на бледоликия, който мина покрай нас.

Двамата също вързаха конете си. Наблизо не се виждаше жив човек, а и като огледаха цялото селище, пак не можаха да видят някого, защото беше много рано. Но вратата бе отворена и те влязоха вътре. Посрещна ги млад негър и ги попита какво желаят. Преди да успеят да му отговорят, беше отворена една странична врата и се появи млад човек, който огледа апача с учуден, но дружелюбен поглед. Той беше инженерът. Името му (Става дума за името от френски произход Шарл Шароа, произнасяно от американците Чарлз Чарой. Б. пр.), тъмният тен на кожата и черната му къдрава коса издаваха, че е потомък на някоя френска фамилия, заселила се отдавна в южните щати.

— Кого търсите така рано, мешърс? — попита той и се поклони почтително пред червенокожия.