Съкровището в Сребърното езеро

— Търсим инженер Чарой — отвърна индианецът на безукорен английски, като изговори правилно дори френското име.

— Well, аз съм. Заповядайте, ако обичате!

Той влезе обратно в стаята, а двамата го последваха. Помещението беше малко и скромно обзаведено. По пръснатите наоколо канцеларски материали можеше да се предположи, че тук е бюрото на инженера. Той им предложи два стола да седнат и зачака с нескрито любопитство да разбере защо бяха дошли. Хартли седна веднага: индианецът остана все още прав от учтивост, след това сведе красивата си глава за поздрав и започна да говори:

— Аз съм Винету, вождът на апачите…

— Вече знам, вече знам! — прекъсна го бързо инженерът.

— Вече знаеш? — попита индианецът. — Вече си ме виждал?

— Не, но при мен е един човек, който те познава и ви видя през прозореца. Извънредно много се радвам да се запозная с прочутия Винету. Седни и ми кажи какво те води при мен. След това те моля да бъдеш мой гост.

— Познаваш ли един бледолик, който живее в Кинсли и се казва Бент Нортън?

— Да, познавам го много добре. Той е един от най-добрите ми приятели.

— А познаваш ли бледоликия Халер, неговия писар?

— Не. Откакто моят приятел живее в Кинсли, не съм го посещавал.

— Този писар ще дойде днес при теб с още един бледолик и ще ти предаде препоръчително писмо от Нортън. Ще трябва да назначиш писаря на работа в твоето бюро, а и на другия да намериш някаква работа. Двамата бледолики са… убийци! Ако постъпиш умно, ще успеем да разберем какви са истинските им намерения, след като разговаряш с тях.

— Да не би да искат да ме убият? — усмихна се Чарой недоверчиво.

— Може би! — кимна Винету сериозно. — И не само теб, а и други. Мисля, че са трампове.

— Трампове ли? — попита бързо инженерът, — Ах, това е вече друго нещо. Току-що научих, че банда трампове се е отправила към Игъл Тейл и насам, за да ни ограбят. На тези разбойници им трябва нашата каса.

— От кого го узна?

— От… е, може би е по-добре да не споменавам името му, а веднага да ти го представя.

Лицето му сияеше от удоволствие, че ще може да изненада приятно индианеца. Той отвори вратата на съседната стая, откъдето се появи Олд Файерхенд. ако инженерът си беше представял, че индианецът ще даде многословен израз на радостта си, то той не бе запознат с навиците и обичаите на индианците. Никой червенокож воин не изразява бурно радостта или болката си в присъствието на други хора. Наистина очите на апача светнаха радостно, но иначе той си остана спокоен, приближи се към ловеца и му протегна ръката си. Ловецът го притегли към широките си гърди, целуна го по двете страни и каза радостно развълнуван:

— Приятелю мой, скъпи, скъпи братко! Колко се зарадвах и изненадах, когато те видях да скачаш от коня си! Колко дълго време не сме се виждали!

— Видях те днес на разсъмване — отвърна индианецът, — когато префуча покрай нас-в онази гъста мъгла край реката.

— И не ме извика!

— Мъглата те скриваше, затова неможах да те разгледам добре, а ти прелетя покрай нас като прерийна буря.

— Трябваше да яздя бързо, за да изпреваря трамповете. Реших да се заема сам с тази работа, понеже е много важна и не исках да я поверявам на никой друг. Повече от двеста трампа са се отправили насам!

— Тогава не съм се излъгал. Убийците са били техни разузнавачи, тръгнали пред основната група.

— Ще ми разкажеш ли какво знаеш за тези хора?

— Вождът на апачите не обича да говори много, той е човек на делата. Но този бледолик може да разкаже всичко най-точно.

Той посочи Хартли, който с влизането на Олд Файерхенд беше станал от стола си и все още оглеждаше огромния мъж с удивление. Да, ето това бяха мъже, този Олд Файерхенд и този Винету! Хартли си помисли колко незначителен и жалък бе в сравнение с тях. Изглежда, подобно чувство беше споходило и инженера. То се бе изписало по лицето му и си личеше от почтителната му стойка.

Всички насядаха и Хартли разказа вчерашните си преживявания. След това Олд Файерхенд описа бегло срещите си с Червения Корнъл на парахода, при рафтърите и най-сетне при Бътлъровата ферма. После накара да му опишат предводителя на тримата, който беше застрелял писаря и се беше отделил от другите двама. След като Хартли обрисува по възможност най-точно този човек и спомена, че му липсват ушите, ловецът каза:

— Това е бил Корнъл! Оставил си е сега косата черна. Дано най-после ни падне в ръцете!

— А тогава сигурно ще му се изпари желанието за престъпления! — обади се инженерът заплашително. — Над двеста трампа! Ама че убийства, пожари и грабежи щеше да има! Мешърс, вие сте наши спасители и не знам как да ви се отблагодаря! Този Корнъл трябва да е узнал по някакъв начин, че получавам парите за голям участък от линията, след което ги разпределям между моите колеги, за да изплащат заплатите на работниците. Но сега съм предупреден и може да заповяда с трамповете си! Ние ще бъдем готови.

— Не бъдете толкова сигурен! — предупреди го Олд Файерхенд. — Двеста отчаяни разбойници не са малко нещо!

— Може и да е така, но аз мога да събера за няколко часа хиляда работници.

— А добре ли са въоръжени?